В поредното предаване от поредицата „ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ 2024“ събрахме и споделихме спомени за „непознатата търговия“.

Започнахме с феномена на онова време – как така магазините бяха празни, а хладилниците пълни.

Е, днешните носталгици обичат да си обменят снимки с пълни магазини, но както и да аранжираха фотографите витрините и рафтовете, всички помнят, че редица стоки бяха дефицитни. И когато ги „пускаха“ се оформяха опашки. А често и не стигаха до касата, а се разпределяха през задния вход.

Една съветска икономистка навремето беше написала, че всяка нация трябва да избира – полупразни магазини с опашки и относително равенство или пълни магазини с общество от бедни и богати. Среден път няма.

Видяхме и едното, и другото.

Много добросъвестни държавни служители се опитваха да „задоволят потребностите на социалистическия труженик“, но плановата икономика си казваше последната дума.

И тогава всеки се спасяваше индивидуално.

Най-лесно беше да си намериш приятел-бакалин. Най-добре няколко приятели. За хранителни стоки, за промишлени стоки, за плодове и зеленчуци.

Под щанда и в складовете на магазините имаше много повече неща от това, което можеше да се види на рафтовете.

Характерно за българската действителност беше, че се работеше без рушвети – за разлика от СССР, примерно. Услугата се заплащаше с друга услуга.

Някои зрители смятаха, че е имало за специални магазини за „другарите“, което не е истина. Имаше един единствен специален магазин в ЦУМ – за „висшия ешалон“.

Така наречените „активни борци“ имаха своя аптека – по-добре заредена и то с безплатни лекарства.

Имаше обаче обикновени магазини, които бяха зареждани сравнително добре. Или техният управител имаше връзки в „склада“, или това бяха магазини, които се намираха близо до посолства или в комплексите на морето и трябваше да играят ролята на „витрина на социализма“.

Добре заредени бяха така наречените „барчета“ към министерства и други важни ведомства. Там можеше да се намерят дефицитните „Пияни вишни“ и „Троен лешник“ – примерно.

Суджук и бира за износ пък имаше в магазина на Мотела край Правец – родното село на другаря Живков.

По време на Есенния панаири в Пловдив и вътре в Панаирното градче, и вън от него имаше специално зареждане. Може би заради чужденците, които идваха на Панаира.

Спомнихме си за Показния магазин, в който имаше почти винаги лимони, доста често портокали и от време навреме банани – но на по-високи цени. И оранжерийни домати през зимата.

Специално внимание обърнахме на Корекомите – магазините, в които се продаваше само срещу западна валута. Официално в тях можеха да пазаруват само българи, придобили валута по законен начин, но в определени периоди се продаваше на всички.

За добро или за лошо корекомите започнаха да рушат морала на социалистическия труженик, който виждаше нагледно как изглеждат магазините на Запад.

Появиха се вицове. Например някой се връща от някоя западна страна и го питат как е животът там. Отговорът е: „Ами кореком до кореком.“

Редица институции смятат, че корекомите трябва да се закрият.

Мотивите са, че магазините не отговарят на първоначалното си предназначение, печалбата от тях е незначителна, а политически са „неоправдани и вредни, защото компрометират престижа и националното достойнство на нашия народ“.

За негативния „морално-политически ефект“ от „Кореком“ службите алармират още в края на туристическия сезон през 1965 г. В секретна справка се анализира, че тъй като във валутните магазини се продават и български стоки, посетителите започват да ги сравняват с чуждите и с възхищение да говорят за предимствата на вносните. В същото време интересът към българските щандове бил слаб, докато пред другите се образували опашки от купувачи.

„Това явление ставаше пред очите на чужденците и те в отделни разговори нагледно показваха превъзходството на капиталистическата икономика“, докладва началникът на отделението на ДС във Варна, .

„Нашите граждани, болшинството от тях честни и добросъвестни служащи или работници, се унижаваха да се молят на чужденците да им продадат чужда валута. Това те правеха в стремежа си да се сдобият на всяка цена с нещо вносно“.

В опитите си да се снабдят с валута някои българи стигат до куриозни ситуации. Млад варненец, който не знаел чужди езици, написал върху лист на немски език, че търси да купи марки, и го показвал наред на чужденците по заведенията.

„Чуждопоклонничеството“стигаше дотам, че хората колекционираха празни бутилки от уиски, опаковки от шоколади и т.н.

Много зрители споделих свои спомени.

Петър Мечев ни разказа как се е снабдил със секция „Хебър“. И с луканков колбас. Без връзки на щандовете е имало по това време само така наречената „Кучешка радост“.

Други зрител пък се сдобил с мотопед „Симсон“ – но на двойна цена.

Боян Ранделов акцентира върху унижението, което прежвявахме при снабдяването с нещо дефицитно.

Разказани бяха подробности за страха при опитите да обикновения човек да пазарува в Корекомите. В един период не се приемаше даже валута , а само бонове – за да се ограничи черната търговия.

Имаше и зрители, които не бяха съгласни с описаното. Според тях Халите били заредени „до дупка“. Имало даже живи шарани по 80 стотинки килограма.

Веднага възникна въпросът: А колко са били заплатите?

Може би точно по това време дневната надница е била около 2.50.

И т.н.

Надяваме се, че зрителите на това предаване в някаква степен са се освободили от носталгията, която ни залива напоследък.

Записът може да се гледа на адрес:

https://www.youtube.com/watch?v=macX28n0ZRc

Този текст и предаването са част от проекта „Запомнете Пловдив“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“ в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти – България.