Преди две-три седмици написах едни спомени за „възирането“. За онези времена, когато най-смелите пловдивчани бягаха зад граница, рискувайки живота си.
https://www.potv.eu/2697096.html
Събирам истории за бегълци, невъзвращенци, емигранти, изменници на родината – както искате ги наречете, поне 50 години. Сложни съдби. Написал съм даже един роман за тези, хора, в който почти всичко е истинско. Казва се „Сбогом Пловдив, сбогом Америка“ – още може да се намери някъде.
И други работи съм писал за това как се пътуваше или бягаше в чужбина, но никога не съм получавал толкова обвинения – както сега, че описаното от мен е лъжа. Че при бай Тошо се пътувало свободно и че с левовете си сме можело да купуваме всичко навсякъде по света.
Е, има още и хора, които си спомнят, че на нашите граничарчета даваха по 10 дни отпуск, ако застрелят някой на граничната бразда. В повечето случаи германски момчета и момичета.
Границата ни е кървава – трябва да се знае.
Бях на 23 години, когато за пръв път видях българо-гръцката граница. Знаех, че е охранявана, защото от Запад идват шпиони, преминават тайно границата и се насочват към някой язовир, примерно, сипват във водата отрова и искат да отровят пионерчетата, които са на лагер наоколо.
Бях изчел десетки книги за шпиони, и филми имаше на тази тезм и макар, че бях вече зрял човек, висшист, вярвах, че границата ни пази от шпиони.
Оградата си беше на мястото, не не изглеждаша така, както си я представях. Най-горната част беше наведена навътре – към България. Тоест, оградата ни пазаше не от американски шпиони, а трябваше да спре тези, които искаха да избягат от свободна социалистическа България.
Та знам много истории, но ще ви преразкажа само една, знам я от Семката, бог да го прости.
Трима пловдивчани, мечтаещи за свободния свят, умуват как да възират. Единият се сеща, че в казармата служил с едно момче, което живеело в едно от приграничните села. И му било казало, че ако реши да бяга, той можел да помогне – знаел някакви много тайни пътеки.
Тръгнали да търсят набора по селата, намерили го и той се съгласил да ги преведе. Не безплатно, разбира се.
Стегнали се и тръгнали. В решаващато нощ водачът ги прекарвал през някакви пътеки, шубраци и рекички и най-накрая стигнали до някаква полянка.
Е, това е вашият свободен свят – казала каналджията, взел си парите иа потънал в тъмното.
Останали тримата и не можели да повярват, че започват нов живот.
Луната светела тържествено.
Извадили бутилка уиски и отпили. После се прегърнали и запонали да викат. Какво са викали – не „Да живей България!“, „Българи-юнаци!“ или „Свобода или смърт“, а „Фри-й-дъм! Фри-й-дъм!“
На третия път храстите се разтворили и от тях излезли отряд наши граничарчета. Нахъсени. И набързо пребили майнчките, които искали свобода…
Та момчето – каналджийче, просто ги било предало. Вероятно не го правило за пръв път.
Та ми иска и това да се знае – че каналджийството не е измислено 21 век. И че социалистическата ни родина с Тодор Живков начело се крепяха и на такива хора – които предаваха, преследваха, пребиваха и убиваха онези, които просто искаха да имат избор.
Те не са един и двама. Чел съм, че легендарният рибар от Атлиман Зангадор е предал доста народ, пробвал се да мине с неговата лодка Оттатък.
И накрая – нещо пловдивско, което много малко хора знаят. Преди 20 години един човек ми се обади по телефона след едно предаване на тази тема и ми каза, че в Пловдив е имало канал за уж прекарване на бегълци от ГДР. Имало е квартира, където те преспивали – преди да ги насочат към границата. Само че този канал и квартирата били контролирани от службите. И добрите пловдивчани, които помагали на бегълците от комунизма, били ченгета.
Каза ми даже имената. Имаше познати фамилии…
Пламен Масларов, продуцентът на филма „Граница“, ми беше казал 90-те години, че банките в България ги държат „онези, които стреляха и убиваха на границата, а не тези, които бягаха“.
Та така пътувахме. Където си искахме…