Източник: ПОТВ 07:36
©
На 94 години е починал Димитър Деспотов – зрителите на Пловдивската телевизия го познават. Само преди няколко дни повторихме две от предаванията с негово участие.
Поклонението е днес/петък, 5 септември/ от 12 часа на Централни гробища.
Бай Димитър дойде в ПОТВ преди 7-8 години – за да разкаже за улица „Перущица“.
Научихме, че е бил преди пенсионирането си началник на цеха за бонбони в Захарната фабрика.
Попитах го той ли е правил прочутите бонбони „Тримонциум“?
„Заедно с бай Кольо“ – отговори скромно бай Димитър. Разказа и за тайните на прочутите „Лимонови резанки“
Само за един час той възкреси толкова образи и истории, че останахме смаяни от паметта му.
Малко по-надолу ще може да прочетете преразказ по това предаване. А може и да го гледате – има линк към записа.
Бай Димитър „остана“ в телевизията може би година. Оказа се, че и той като нас събира късчета от българската история – и то онези късчета, които са малко познати. Или са неудобни, тъй като в тях се говори за „имперската политика на Русия към България“.
Тази непозната за широката публика беше написана на ръка в едни тетрадки, не знаех до колко зрители е достагнала, но имаше хора, които искаха тя да бъде издадена. Или предаванията да се разпространяват на дискове…
Запазили сме няколко от тях
„Малко известни факти за имперската политика на Русия“ с Димитър Деспотов https://www.youtube.com/watch?v=P-NicMebQlE
„Неизвестната история: Превратът срещу Батемберг“ – с Димитър Деспотов
https://www.youtube.com/watch?v=Mq5uJGfGZxE
И днес се питам: Какво е карало този човек, който е бил далеч от историята като наука, да посвети години от живота си на ровене в стари документи?
Ами желанието да се стигне до истината. До истината, която повечето историци ги е страх да ни кажат…
Светла му памет.
Ето и какво сме записали след първото предаване с бай Димитър:
Димитър Деспотов живее в Мараша от 1931 година – направете сметка за колко години става дума и от кое време има спомени. Оказа се, че той има удивителна памет, който за един час успя да възкреси живота и хората по цялата тогавашна улица „Перущица“ отпреди 70-80 години.
Бай Димитър първо дойде с четирите предишни тома на „Запомнете Пловдив“ и с лист, на който беше си записал допуснати грешки, корекции, допълнения. Е, няма как да съм знаел всичко за Елза Карич, примерно, жената на аптекаря Карич от придворната аптека „Калмар“, а тя е била кръстница на майката на бай Димитър, доколкото разбрах. А малкият Мильо – още като „кротко дете“, е идвал на гости у семейство Деспотови с леля си…
…Улицата днес е част от бул. „Шести септември“. Някъде към 1970 година в справочниците е описана така: „Започва от бул. Руски и на запад минала край пл.Кочо Честименски, пресича бул. Йорданка Николова, бул.Яко Доросиев, ул.Дарвин и ул.Тургенев, стига до парк Отдих и култура. Минава през квартал Христо Г.Данов /предишен Мараша/, Кочо Честименски, Първи май, Комсомол и Стадиона.“
Ето, разбрахме, че Мараша се е казвал и квартал „Христо Г. Данов“. Какво е станало с останалите имена? Бул.“Руски“ пак си е „Руски“, „Кочо Честименски“ също запазва името си, но бул.“Йорданка Николова“ /преди това Тутракан/ е вече бул.“Васил Априлов“. Бул.“Яко Доросиев“ е бул.“Копривщица“. Улиците „Дарвин“ и „Тургенев“ мисля, че също пазят имената си. Квартали „Първи май“ и „Комсомол“, естествено, няма как да има. Името „Перущица“ пък е прехвърлено на друга улица след 1989-а година.
А откъде идва името „Перущица?“ Може би там са живели някога преселници от онова село, което остава в историята с жестокото клане по време на Априлското въстание? Църквата „Св.Харалампи“, която е по-стара от по-голямата и по-прочута марашлийска църква „Св.Георги“, е известна с това, че там са ходели да се черкуват перущенци, които се идвали в Пловдив.
Прабабата на бай Димитър Анка е от Перущица, преживяла е погрома от времето на Априлското въстание, видяла е с очите си трагедията с Кочо Честименски и неговите деца.
Турците са знаели за готвеното въстание, според семейното предание Ахмед Ага Тъмръшлията е отишъл при бащата на Анка и казал: „Слави, знаем, че готвите дунанма, ама няма да успеете…“
След разгрома много перущенци са отведени в Устина и затворени в една плевня. Турците са се канели да изгорят плевнята – заедно със затворените хора, но през нощта българите успяват да избягат.
Анка – тогава е на около 16 години, тръгва с две деца за Пловдив – за да търси спасение. По пътя видяла едно изоставено дете, взела и него. И така – с три деца вървяла с надежда в сърцето към тепетата на големия град, който бил сравнително мирен. Някъде между Златитрап и Брестовица срещу тях се задал турски ескадрон. Спрели при жената и децата и ги заразпитвали какво става в Перущица. След което…След което, ще си помислите, заклали децата. Не, командирът на ескадрона наредил на трима войници да качат по едно дете на конете си и да тръгнат към Пловдив. След тях вървяла Анка. Затворили ги за няколко дена, след което ги отвели в метоха на църквата „Св.Харалампи“. Вероятно там са намерили спасение и други перущенлии.
Ясно е, че този епизод на турско милосърдие не може да измие реките от кръв, но нека да знаем, че е имало и такива турци, като командира на ескадрона. Само че те не се вписват в официалния прочит на историята, който е по-лесен за запомняне. И по-удобен за самочувствието ни.
И още един епизод от живота на улицата, който е поучителен за това как едно и също събитие може да изглежда по различен начин – в зависимост от това кой пише историята.
На ъгъла на „Перущица“ със „Захари Стоянов“ бил чифликът на Бочеви. Една сутрин на 1943-а бай Димитър – тогава ученик, минава и вижда как оттам изнасят труп. Какво се оказва.
Георги Бочев, собственик на чифлика, чува през нощта подозрителен шум. Взема пушката и отива до провери. Вижда на двора или в една от бараките непознат мъж, взема го за крадец и стреля. Мъжът пада убит.
В онези времена частната собственост е била обявена за неприкосновена и убиецът е оправдан.
Минават години, убийството е забравено. През 1948 Георги Бочев е арестуван. Той вече не е богат и уважаван човек, частната собственост вече не е неприкосновена, а мъжът, който бил застрелял 5 години преди това, се оказало, че бил нелегален комунист. И убийството било окачествено като политическо.
Следва нов процес, оправдателната присъда е била отменена, а новата била 20 години. От които Георги излежала 10, след което бил помилван за „добро поведение“.
Тази история или поне първата й част удивително напомня за едно друго убийство от началото на 2018. Става дума за нашумелия случай, наречен от медиите „Доктора срещу Плъха“. Пловдивски лекар чува през нощта шум, открива в двора някакъв човек и го застрелва. Има само една подробност – че Доктора или хора около него организираха една защитна кампания, пълна с евтини лъжи. И с помощта на медиите лъжите и възбудената расова омраза успяха да изкарат стотици пловдивчани на протест. В защита на неприкосновената частна собственост и срещу циганската престъпност.
Не знам какъв изход ще намери съда от ситуацията, но поне няма опасност след 5 години един циганин да бъде обявен за политическа жертва. Поне засега.
Току-що отново прослушах записа на бай Димитър – той разказва за улицата къща по къща и почти човек по човек. Първо „минава“ по северната страна, после се връща по южната.
Предполагам, че единици са тези, на които имената все още говорят нещо. Затова реших записът да го кача в интернет, а сега да изброя само някои от споменатите хора и истории.
Първото нещо, което прави впечатление, е какви хора работят по тази улица – коларо-железари, сарачи, налбанти, зеленчукопроизводители, цветари, кравари, свинари, търговци, каруцари, фурнаджии, млекари, касапи, бакали…
Има, разбира се, и хора, които не упражняват физически труд – учители, лекари, даже професори. Единици обаче са чиновниците, работещите на бюро. Повод за размисъл.
В началото на ъгъла с Руски е прочутата сладкарница „Китка“. С най-хубавата боза.
После идва месарницата на бай Ашер, кръчмата с петел над вратата, фурната на бай Борис, лимонаджията бай Лазар.
След това е къщата на бай Борис Ахчийски, споменахме го, който е известен с добрия си апетит и може да изяде цял гювеч на едно ядене. Неговият син е един от първите български аниматори, работил за „Лека нощ, деца“.
В къщата на Налбантови расте красавицата Йона Караиванова, известна актриса, първа жена на художника Кольо Витковски.
Много са зеленчуковите градини между къщите и по-нататък – на Митьо Консула, на Мирчо и Томо, на Комбитата, на Бочеви…
Бай Слави обаче гледа не зеленчуци, а цветя, до него живее баба Нена лечителката. Търсят я от близо и далеч.
Кольо Гъската пък се занимава с гъски, мисирки, гълъби.
Прескочихме къщата на братя Адут – те имат магазин за чорапи на Главната, след 48-а заминават за Израел.
Костадин Фиданов пък е сервитьор в Молле, баща му е пазач на водоема на Бунарджика, а неговият син Цецо можем да обявим за кръстник на Альоша. Историята, която разказа бай Димитър, съм я чул и от други места, така че е с висока степен на достоверност.
Някъде към 1950-а година група младежи се качили на върха на Бунарджика и видели, че там разтоварват строителни материали. Попитали какво ще се строи, отговорът бил, че ще се вдига паметник на съветски войник. И тогава Цецо измърморил, че ще имаме паметник на „Альошката“. Едно е да кажеш „Альоша“ след години, друго е било през 50-та да кажеш „АльошКа“ – добавяйки пренебрежителното „К“ към името.
Чул някакъв информатор как младежите се подигравали с бъдещия паметник, решил, че това е атака срещу „дружбата от векове за векове“ и младежите били привикани, където трябва…
Дълго време името Альоша било забранено. Но пловдивчани си говорили, че „Альошката всичко ще знае, всичко ще вижда“.
Чак след време някой измисли версията с Алексей Скуратов и разните митологии.
Сетих се още неща за паметник, може би след малко ще продължим по темата…
Продължаваме по Перущица – идва къщата на известния вратар Васо Манафа, който обаче става наркоман и умира в лудница. Пропуснахме къщата на Ончо Ованесян – известен боксьор.
Отвъд линията са предимно градини , имало и гробища. Гробищата отдавна ги няма, сега там е Спортното училище. Да припомним, че там са ставали масовите разстрели и погребения веднага след 9 септември 1944 година.
При стария ресторант „Ловен парк“ има учебно стрелбище – тук могат да се видят известни пловдивски авджии като бай Пачо от Кършияка и бай Пенчо, който държи кръчмата „Перущица“.
Прескачаме – припомням – много къщи и имена.
В пресечката с Милин Камък е училище „Петър Берон“ , към него се открива детска градина, на откриването идва царица Йоана, говори се, че тя осигурила парите за градината.
Между „Перущица“ и сегашната „Данаил Николаев“ е имението на Борис Бесарабов. Срещу него има склад за дървен материал. Там някъде са минали детските години на известния пловдивски поет и драматург Иван Теофилов. Още от малък организира децата от махалата и правят по дворовете истински театрални представления. Въпреки таланта си, той не завършва гимназия. Защо?
Учителка по математика му е госпожица Стоицова. Георги уж решава прилежно задачите, но когато предава тетрадката си на учителката, тя открива написани не числа и формули, а …стихове.
И тук няма как да не сетим за ученика Еманюел Макрон и учителката му Бриджит.
Въпреки че няма диплома за средно образование, Иван Теофилов е приет в Театралната академия.
Завършва и не след дълго му е поставена специална задача.
По това време Радой Ралин написва някаква пиеса за Бургаския театър, в която се представя в неблагоприятна светлина номенклатурата.
На младия Иван Теофилов Партията поставя задачата да напише нещо като контрапиеса. Изпратен е в Родопите, три месеца проучва живота на миньорите, но това, което написва, също е критично. Пиесата веднага е свалена, авторът е арестуван, макар и за малко, и му е забранено да напуска страната.
Негова куклена постановка печели голяма награда на някакъв фестивал в Букурещ, но съмнителният автор не е пуснат даже в Румъния да си получи наградата.
Бай Димитър си спомня и за проф. Миленков, който свири на акордеон, бай Кочо Фризьора е и фризьор, и китарист, известни са трима братя, които като тръгват вечер за Главната, вървят и пеят. Хората отварят прозорците и ги слушат.
В двора на Еврейското училище издигат спортна зала, в която се играят боксови срещи, но има и забави. И до днес много стари пловдивчани си спомнят и за сърдечните трепети около залата Макаби-то.
Още много имена и истории разказа бай Димитър, няма как човек да не се запита как така е запомнил всичко и всички – в продължение на няколко километра. Или просто тогава такъв е бил животът – пловдивчани са се взирали не в компютъра и телевизора, а в хората около себе си.
А сега някой от нас да се опита да разкаже за своите съседи – дали ще стигне до края на коридора в блока, където живее?
Целият запис може да гледате на:
https://www.youtube.com/watch?v=1urzVY41szg