Градинката се намираше в подножието на Джамбаз тепе, там където се пресичат улица „Съединена България” и ул.”Патриарх Евтимий”. В тази градинка премина моето детство, както и детството и на много други деца от махалата. Едно много щастливо, безгрижно детство, което ще помня цял живот.
Сега от някогашната градинка нищо не е останало.
Не знам кога и от кой паркостроител е създадена градинката.Тя си имаше своя характер и своеобразен чар. Беше оградена от масивна каменна ограда висока около 80см. Върху каменния зид имаше циментова шапка, по която децата много обичаха да ходят. Покрай стълбата, която минава близо до Маразлията, в единия край има такава каменна ограда, която е полегата и често я използвахме като пързалка. Взимаш една каменна плоча, отиваш най-горе, сядаш на плочата и от там се спускаш надолу. Ако плочата се изхлузи под теб, целият ти панталон се раздира, а може и гащите ти да станат на парцал.
Такива каменни огради имаше и има все още на много места на Джамбаз тепе. Не знам по какви причини оградата около градинката беше разрушена преди няколко години. Не знам дали е станало по-хубаво и красиво, по удобно, но сега човек няма възможност там да поседне, да отдъхне. С оградата човек се чувстваше някак си по закътан,беше по уютно.Покрай тази ограда бяха насадени вечнозелени храсти, които рано напролет се изпълваха с нежни бели цветчета. Беше красиво. Сега от храстите няма и помен.На кого ли са пречели?
В градинката нямаше никаква настилка, всичко беше пръст. Когато завалеше дъжд, в западния край се образуваше голяма локва. Сега всичко е настлано с някакви изпочупени плочи, които придават доста окаян , жалък и тъжен, занемарен вид.
Западният край на градинката беше по привлекателен – особено през горещите летни дни.Тук имаше няколко големи липи,които пазеха дебела сянка. В източния край имаше и едни дървета, които напролет цъфтяха с големи едри бели цветове като гроздове. В края на лятото от тези гроздове започваше да капе някаква лепкава течност.
В градинката имаше пет пейки. Съвсем прости, без облегалки.
Обикновено в градинката момчетата играеха на джамини, които представляваха стъклени топчета в най различни цветове-безцветни, зелени, сини. Имаше и шарени. На едни им викаха „сирийки”.
Това беше една от любимите ни игри. Спомням си, че най-много на джамини се играеше през есента.Някои играеха дори на „вързано”, на стотинки. Трябваше да си имаш „кафа”, което значеше, че това е по-добра джамина, правилна сфера, с която по-добре може да уцелваш другите джамини.
Джамини продаваха по будките или по близките сергии на Понеделник пазара. Момичетата тук си донасяха куклите. Повиваха ги с някакви парцали. А и самите кукли бяха парцалени – направени от плат напълнен с дреп. Някои имаха глави с изрисувани очи, уши, усти, червени бузи, коси.
Друго любимо занимание беше въртенето на пумпали. На сергиите продаваха различни видове пумпали.Те представляваха конус висок 5-7 см. от твърдо дърво, на върха имаше метален връх, на който пумпалът се въртеше.
Пумпалите бяха боядисани в различни цветове. Да завъртиш пумпала се искаше умение. Трябваше доста да се упражняваш, за да го завъртиш. Около пумпала се навиваше гайтан. И за това си искаше умение. Като хвърлиш пумпала, навитият гайтан се развива и завърта пумпала. Имаше и едни пумпали, които се завъртаха с камшик.
Понякога някое момче донасяше гумена топка и започваше играта на футбол. Ако топката влезеше на тревата, на мига се появяваше пъдарят бай Димитър. Той не даваше някой да влезе и да гази тревата. Ако някой нагазеше тревата , той надуваше свирката. А ако бай Димитър успееше да взема топката, то тя беше нарязана на парчета на мига.
Бай Димитър непрекъсната се грижеше за градинката. Подрязваше дърветата, оформяше храстите с една голяма ножица, косеше тревата. Зимата – когато паднеше сняг, той идваше рано сутринта, правеше пътеки до пейките и ги почистваше от снега.
Тревните площи бяха оградени с бодлива тел закрепена на дървени колчета високи около 50см.
Много често през летните дни някой мъж идваше тук да подремне, изтягайки се на една от пейките. Някои дори си събуваха обувките и си ги подлагаха като възглавница под главата си.
Няколко години поред през горещите летни дни в градинката идваха двама възрастни мъж и жена. Винаги сядаха на една и съща пейка, най западната, където беше най-сенчесто.Идвайки, вървяха съвсем бавно, внимателно като се подпираха на бастуните си. Идваха рано сутрин и прекарваха тук целия си ден. От една торба вадеха нещо за похапване, носеха си и стъклено шише с вода. Ядяха бавно, не бързаха. Накрая пиеха вода от шишето. Жената непрекъснато нещо говореше. Понякога и мъжът искаше нещо да каже, но жената бързо го сръгваше и той млъкваше. И така през цялото лято. От къде идваха тези хора, кои бяха така и не разбрах.
Мина време и вече не се появиха.
Често тук идваше някой купил си диня от пазара. Сядаше на някоя пейка, разрязваше динята и започваше да похапва. Ядеше и плюеше семките на земята. Имаше и такива, които оставяха динените кори на пейката и си тръгваха.
Понякога в градинката идваше и Любчо с жена си и трите си деца. Бяха сиромаси хора, но винаги весели и усмихнати, добродушни. Любчо пренасяше дърва или въглища или нещо друго и така изкарваше по някой лев.
Какво стана с тях не знам.

14.03.2025г.

арх.Олег Каразапрянов
[email protected]