Ето с 2 думи прости от перспективите на една социология на социалните регулатори. Соцът провежда индустриализация отгоре, която оказва модернизационен натиск. Колкото повече напредва икономическата модернизация, толкова повече плановото/командното управление се вкризява, защото не успява да удържа нарояващите се и склонни към автономизация социални светове. Това захранва механизма, който Я. Корнай нарече „икономика на дефицитите” – парапазарни отношения, които дублират „официалната” икономика в сивия и черния сектор, соц хората помним като „връзки” или като разминаване между „голямата и малката правда”, а младите не разбират, когато гледат „Баш майсторът”, например. Процесите на обществена модернизация оказват тяга към върховенство на правото, но при соца върховен социален регулатор е идеологията, а установяването на що-годе правова държава би създало условия за прояви на субектост, а това би застрашило политическите елити, които все повече се чувстват притеснени от претенциите на новосформиращите се (по силата на икономиката на дефицитите, ДС, необходимостта от конвертируема валута за целите на усложняващата се производствена системи и пр.) икономически елити. Ето защо шапката на Зайо не е гавра на Вълчо и Лисана, а принцип на конструиране на социалната реалност. Този принцип се възпроизвежда и след 89-та, защото няма структурирани граждански интереси, които се нуждаят от политическо представителство. Затова като общо правило партийното строителство става наопаки – през достъпа до преразпределение на публичните ресурси изграждаш клиентела („обръчи от фирми” през поръчките и зависими мрежи през държавната администрация), която да увеличи шансовете за запазване и разширяване на достъпа до това преразпределение. Най-силно подложени на подобен корупционен натиск (корупция = „разлагане” от латински, ощетяване на общия интерес, а не просто някой краде едни пари) са сферите на сигурността, социалната система и образованието, в които партийната лоялност започва да надделява над професионализма. Но по този начин образованието се откъсва от обществото и се капсулира, защото обществото не е наукоемко (ако партийните мрежи са подменили носещите социални регулатори като свободен пазар, върховенство на правото, независими медии, гражданско общество, местни общности, традиции, семейство и пр., образованието задължително трябва хем да симулира отвореност към администрация, бизнес, гражданско общество, хем да не допуска съдържателни връзки, защото тогава ще лъсне колко ненаукоемки са социалните сфери и колко неадекватно е образованието, а това би делегитимирало и двете страни). Но това насилствено разкъсване на връзките между (училищно) образование и общество не позволява да има съдържателни критерии за ефективност на образователния процес, което саботира (спорадичните) политически напъни за реформи. Така се завихря познатата ни низходяща спирала, при която частните инвестиции на родителите и индивидуалните усилия на посветени учители, които на инат плуват срещу системата, намират своето отражение в резултатите от НВО-тата и PISA-та. Белята е, че светът се променя, а „структурите на обществото са структури на съзнанието”, ако ползваме езика на Питър Бъргър и Томас Лукман. Затова образователна система, която няма представа за основанията си и възпроизвежда дисциплинарни практики, подготвящи придатъци към машините за фабриките (училището, болницата, лудницата, затвора, казармата, фабриката са еднопорядкови институции за самопринуда – виж. М. Фуко) се натъква на микросаботажите и директната конфронтация, които идват от ученици и родители, носители на структури на съзнание на пост-индустриалните социални светове („либералните” родители, които настояват, че децата са протоличности, имат право на мнение, уважение и пр. лигави претенции, които влизат в челен сблъсък с идеологията на дисциплинарните институции – идеология тук е в марксисткия смисъл на „фалшиво съзнание”). В същото време все по-силно капсулиращата се образователна система, която няма имунитета да оцелее в конкурентна среда, защото няма развита административна култура за адаптация, губи битката със силно конкурентните „доставчици на съдържание” в социалните и др. мрежи, най-малкото защото в реално време учениците могат да проблематизират „идеологическите” послания на учителите си (това изисква забраната на устройствата в час). Като теглим чертата, става ясно, че вече нито съдържанието, нито авторитетът на институцията, нито прав(ил)ата, нито традициите могат да бъдат ефективни социални регулатори (защото учениците не гласуват и са извън доминиращата социална връзка). Затова остава насилието – физическото и психическото. Физическото е запазено за затворените институции, защото всеки вече е с телефон. Психическото е два основни вида от гледна точка на социалните регулатори – през срама и през вината. Срамът е традиционен регулатор, но още работи при децата през присмеха, когато трябва да пееш пред класа, да не знаеш на дъската, или да не разбираш. Но повечето деца бързо се научават да не се травмират от това унижение. Остава вината. Вината е власт. Вината е контрол. Подчинение. Доминация. Училището непрекъснато трябва да поставя неизпълними изисквания, за да може децата да са виновни и подчинени. Децата са виновни, че не разбират. Виновни са, че са закъснели за физическо, защото не са се преоблекли в липсващата съблекалня. Виновни са, че не са си научили новите думи, изпратени снощи. Виновни са, че им се спи, защото сме на две смени, нали. Виновни са, че не са ученолюбиви, че не обичат училището, че закъсняват, че не внимават, че имат телефони, че имат шапка, че нямат шапка. Виновни са. Затова задължително сега трябва да има „добродетели и религия” поради поне 2 причини: 1) понеже възрастните не успяваме да се справим с „академичната” част от обучението, ще се насочим към „възпитателната” и 2) ще нагнетяваме още „обективна” вина, която не подлежи на дискусия, защото е свещена = отвъдна: децата ще са виновни за първородния, ще са виновни за чувствата си, ще са виновни за мислите си, за мечтите си, за стореното и пожеланото. Ок, възрастни, нека да са виновни. Проблемът ни е, че когато стоварваме върху децата вината за собствените си провели, те не реагират с агресия. Реагират с автоагресия. Започват да се (само)нараняват. Self-harm не е тренд в социалните мрежи. Това е публична образователна политика. Затова повтарям молбата си: преди да подкрепите закона за религиозното разделение, погледнете децата право в нарязаните вени и изкрещете: „Аз ще се изправя пред моя Бог и ще заявя, че в тази среда стоварих още вина върху сърцата на децата!”