ИСТИНАТА ЗА КАЗАРМАТА
Източник: ПОТВ 12:01

Диман Георгиев, ФБ:

“ Тъй като разни лумпени, соц. носталгици, непрекъснато пускат паради от „соца“ (този в коментар е от 1991 г), да ви разкажа каква беше армията ни тогава.

През 1988 г завърших военното училище, танкист, команден профил.

Назначиха ме септември месец за взводен командир в 13 та танкова бригада, в Сливен.

Тъкмо по това време бяха сформирали новобрански батальон и ме прехвърлиха веднага там.

Батальонът беше сформиран заради извращенията в армията, които бяха придобили епидемични размери.

Новобранци бяха надувани с компресори през ануса, изнасилени войници крадяха оръжие от оръжейните, убиваха насилниците и се самоубиваха, войници бягаха през границата и разказваха по западните медии за ужасите в поделенията. Побои, изнасилвания…

Та, целта на този новобрански батальон беше да отдели новобранците и да ги пази.

Моята задача основно беше да не допускам извращения.

Давахме дежурства, аз като новобранец-повечко. Спях през ден в поделението и обикалях спалните помещения на ротите.

Обаче, този подход явно не даваше нужния резултат в армията, защото след новобранския батальон войниците пак отиваха по ротите и пак имаше извращения.

Решението бе една от трите роти в батальоните да е само с новобранци.

Аз имах „късмета“ да бъда в такава рота.

Представете си в машина Т-72, за овладяването на която са нужни 2-3 години, момчета от селата с 6 месечен курс, по време на който са правили всичко друго, но не и да тренират.

Представяте ли си резултата?

„Слаб“!

Командир на бригадата е генерал Ганчо Денев, тъп пияница, когото лично съм носил в къщи след запой в поделението.

Та, за наказание за слаби резултати на полигон „Ново село“, генералът заповяда да „щурмуваме“ Стара планина.

Тръгва колоната, три роти. Аз в последната с новобранците.

Забравил съм много от хората с които съм служил през годините, но името на водача Филчов никога няма да забравя. Колоната се движи. От едната страна стена, от другата пропаст. Бил съм в Ирак, Афганистан, имал съм тежки моменти, признавам си, такъв страх не съм брал.

Успокоявах Филчов, който караше танка, чиято лява верига висеше над пропастта.

Извадихме късмет.

Но, новобранците от един от танковете нямаха този късмет.

Паднаха в пропастта (200 м) и изкуственият откат на оръдието откъсна ръката на мерача (По-късно се установи в Бургас, работеше на кантар на пристанището. Виждах го от време на време, макар да не ми беше подчинен. Нито един виШ командир, никога не се беше срещнал с него) над лакътя.

Докато генерала с командирите запиваха някъде, лейтенантите (Любо Тодоров) и сержантите, които видели какво се случва вадили екипажа. После вадихме танка.

Старшите командири никога не се качиха горе. Те се движеха с УАЗ ките по асфалта.

По време на една тревога през нощта на „червения район“ в близост до турската граница на сутринта бяхме само аз и ротния командир к-н Върбанов с два танка. Пита ме той къде са танковете. Аз мълча.

После три дни ги вадихме от микроязовири, ями за тор в краварници и от други екзотични места. Бяхме „сила“.

За да съществува тази „сила“ имаше едно място в Плевен, наречено „дисцип“. Там прекрасното комунистическо общество изпращаше тези, които не спазват закона. Не трябваше да са много, но всяка година хиляди деца на 18-19 години минаваха през него.

Помня веднъж съпровождах едно такова дете. Това беше част от задълженията на офицерите от бойните части.

Беше избягал с военен автомобил от парка (не бяха го пуснали в отпуск, за да види жена си, която го напуснала).

По целия път с влака плака и ме се моли да го върна. Простовато, селско дете. Как да му обясня, че не мога.

Няма да разправям какво е в дисципа. За радост не съм бил там, но съм чувал ужасни неща от хора които са били.

Иначе, резервни части за танковете нямаше, затова се крадяха части между ротите.

Бойните танкове бяха със свалени прибори за нощно виждане, призмички за наблюдение, мерници за зенитните картечници, инструмент за ремонт…за да не се крадат.

Боеприпасът на Т-72 е разделен

(снаряд и заряд). Зарядите съдържат взривно вещество на пръчки, опаковани в хартия.

Над 80 % от зарядите бяха с извадени част от пръчките. Това значеше, че при използване снаряда можеше да остане в оръдието и екипажа да зареди и изстреля втори. Сами се сетете за резултата (има го в пост от вчера за руските оръдия).

Та, такава беше армията ни, другари носталгици.

Мога да продължа, че вместо да се води учебен процес, войниците строяха вили на командирите, работеха в селското стопанство, по свинарнеци, краварници и оранжерии. Спомняте ли си избитите войничета при опита за убийство на Карамански? Едва ли. Връщаха се от строеж на вила.

Такава беше „народната армия“ и едно от най-елитните й подразделение, другари тъпи носталгици. „

.

Диман Георгиев