Кой е казал, че едно време животът беше скучен?

Той беше просто спокоен.

А ако ни се случеше нещо непланирано – да ни пуснат в чужбина, да ни подарят плоча с „Бийтълс“, да намерим дефицитна книга, да се вредим за банани или неочаквано на Летния театър да дойде самата Тина Търнър, – тогава ни обземаше такова щастие, че неговото сияние цяла година не слизаше от лицата ни.

Да уточня: започвам да описвам развлеченията на едно поколение – на тези, които са родени в… Ех, как звучи: в „средата на миналия век“.

Една слънчева утрин – няколко дни след 10 ноември 1989, вървях по красивата пловдивска улица „Иван Вазов“. Тодор Живков точно беше паднал от власт и всички имахме чувството, че започваме нов живот.

Даже като че ли се дишаше по-леко.

Искаше ми се да запомня това чувство завинаги.

Вървях по обляната от есенното слънце улица и изведнъж чух, че някой отгоре ми говори.

Вдигнах очи и не видях никого – освен короните на дърветата.

Гласът обаче ясно достигаше до мен – дали това не беше Господ?

И този небесен глас ми казваше да не се радвам толкова, защото не се знае какво ни предстои. И че както е ставало през цялата човешка история, след опиянението идва отрезвяването, а след това и носталгията.

За секунди в главата ми започнаха да се трупат картинки и думи – четено в книги, видяно по филми, разкази на българи и чужденци за едно минало време. Което според тях е било категорично по-хубаво от това, което току-що беше отминало.

Та Господ ми прати видение, че рано или късно ще дойде времето, когато тези, които малко или повече се радват днес, ще започнат да пъшкат под бремето на отрезвяването и ще започнат да украсяват спомените за миналото.

Какво ли щяха да украсяват? – попитах се аз и реших да запечатам поне като картина това, което се изпречваше в този момент пред очите ми.

Зад мен беше Партийния дом – 11-етажна грозна сграда, приютила стотици партийни активисти, които сигурно вече обмисляха резервни планове за нов живот. Малко по-надолу беше Белия дом – скъпа кооперация, където живееше част от партийната аристокрация. А веднага след него имаше „Хранителни стоки“.

Влязох вътре, застанах в средата и започнах да запечатвам с поглед видяното.

Нямаше сирене, нямаше кашкавал, нямаше яйца, нямаше грам колбаси.

Хладилните витрини зееха празни.

Имаше само макарони, майонеза, олио, оцет и консерва копърка.

Такива магазини ни остави времето на Тодор Живков – признавам си.

Разказвал съм тази история милион пъти, но усещам как хората все по-малко й вярват.

Дали те си спомнят един други години, когато магазините бяха по-пълни?

Или просто през призмата на носталгията рафтовете вече изглеждаха отрупани с евтина стока, а животът много по-охолен, отколкото сега? А може би след толкова години спомените започнаха да се пренареждат и селективно изплуваха добрите неща, а неприятните потъваха в глъбините на човешката памет?

Може да е имало празни рафтове в магазините, но гладни не сме останали.

Нямаше кафенета и кръчми на всеки ъгъл, но те и хората в Пловдив бяха по-малко и масите в крайна сметка стигаха за всички.

Имаше обаче култура, имаше и културни развлечения.

Имахме много мечти, повечето си оставаха нереализирани, но това, което се сбъдваше, ни носеше неземна радост.

Четяхме много повече от днешните млади хора, ходехме веднъж в седмицата на баня, но поне два пъти на кино, не пропускахме цирк или концерт в Летния театър, всеки ден прекарвахме по час-два залепили уши до радиоапаратите, а като се появи телевизията, животът стана два пъти по-интересен.

Манифестациите си бяха истински празници, а събранията – необходимост.

Морето беше задължително всяко лято, ходехме в чужбина поне на 5 години веднъж, а ако Десети ноември се беше позабавил още малко, можехме да получим и по някой орден или звание…

От книгата на Евгений Тодоров „Наръчник на носталгика“

Още спомени за едно време в http://zaprehoda.blog.bg/.