Първите български електрически китари са на
правени… Къде другаде освен във Филибето.
Идва някакъв състав на Летния театър, ако не се
лъжа това са били „Сребърните тигри“, след концер
та едни наши момчета искат за малко една от кита
рите и я прекопират върху вестник. И като започва
една работа.
Някаква част от китарата се е правила от
амортисьори на камиони – тяхната стомана била
най-добра. Накрая китарата се включваше в някое
старо радио, което играеше ролята на усилвател.
Спомням си Минаса, едно момче от улица „Филип
Славов“ – недалеч от Житния пазар, което по цели
дни се мъчеше с грифа на своята самоделна китара.
Дните минаваха, никой не вярваше, че от тази работа
ще излезе нещо, но един ден откъм къщурката на Ми
наса се дочу неповторимият звук на опънатите жици.
Не след дълго се заговори, че Минаса свири с
Емил Димитров ли беше, с Лили Иванова ли…
Впрочем и Емил, и Лилито – най-големите в оне
зи години, задължително си вземаха китаристи от
Пловдив. Защо? Ами защото там бяха най-добрите.
Докато в София бъдещите групари още ходеха на
школа по акордеон, нашите момчета свиреха по гра
динките като същи „Шедоус“.
Кой не е чувал за Личо Стонса, примерно? За Бу
сара, за Ванко Филибето, за Огнян Видев?
Един след друг повечето заминаха за чужбина,
само Оги Видев остана тук.
Тази вярност към града на тепетата Георги Мин
чев възпя в култовата песен „Густо, майна, Филибе
то“ с думите: „…и само Оги Видев като прани гащи
още тука виси“.
Минаха години и един по един тръгналите от Фи
либето китаристи започнаха да се връщат. Тук си е
вече Личо Стонса, от Германия се върна и Ванко Фи
либето.
Преди години Ванко беше гост в
телевизионната рубрика „Густо, майна, Филибето“,
откъдето минаваха всички заслужили пловдивчани,
и разказа една история, която има сериозно отноше
ние към темата за филибелийския характер.
След като вече е минал през много сцени, Ванко
Филибето се жени за германка, попада в някакъв
град и започва от нула. Свири в някакви местни
кръчми, в неизвестни клубове. Става дума за края
на 60-те години или за началото на 70-те.
В един от клубовете опънал малко по-силно жи
цата, сред посетителите имало някакви американци,
които се впечатлили и отишли да се запознаят с не
известния китарист.
Попитали го откъде и като разбрали, че е от Бъл
гария, направо се ококорили от изненада.– Не може бял човек, освен това от някаква неизвестна страна, да свири така блус – заявили категорично те. – Блус могат да свирят само чернокожите.
И тогава Ванко Филибето съчинил следната исто
рия:
– Блусът не е черна музика – заявил с нетърпящ
възражение тон той. – Африканците могат да удрят
само там-тами. Блусът е измислен в България. А ко
гато откарвали негрите към Америка като роби, кора
бите задължително спирали на българските приста
нища да заредят вода и храна. Някой път се бавели
със седмици. Слушали дедите на бъдещите големи
блусари балканската музика и тя попивала в тях…
Американците започнали да цъкат учудено, ни
кой не попитал как така корабите за Америка мина
вали през Черно море. Ванко Филибето усетил, че
янките са много въс по география, и решил да нанесе
последния удар:– Даже Джими Хендрикс идва всяко лято в Бълга
рия, стои по цял месец във Филибето, за да си опресни знанията как се свири блус.
Тук американците се поклонили на представителя
на държавата и града, където се родила великата музика. И сигурно са се почувствали много малки пред
такъв исполин на блуса като Ванко от Филибето.
Тази история толкова ме изгустира, че започнах
да я разказвам на всеки, който има допирни точки до
филибелийския характер.

Из книгата на Евгений Тодоров „ОСОБЕНОСТИ НА ФИЛИБЕЛИЙСКИЯ ХАРАКТЕР“, изд.Летера