По някакво стечение на обстоятелствата завърших несъщствуващата днес специалност „сърбо-хърватски език“. Та по тази повод от време навреме разсъждавам върху отношенията ни с нашите западни съседи.
Като изключим македонците, сърбите са най-близкият ни народ. реално „братя“ – по език, ген и т.н. сме с тях, а не с руснаците. Но братската любов на практика не съществува.
Днес ме спря един служител от „Общински охрана“ и ме попита какво съм учил. Защото и той започнал със „сърбо-хърватски“, но на втората година избягал и се оттървал. Държеше се като евреин, когото са го карали насила да учи езика на „Хамас“.
Онзи ден пък Надежда Любенова ми показа спомени на наши войници, които като са напускали територията на окупирана Югославия след 9 септември 1944 година, са били преследвани в гръб от титовите парктизани, които са ги разстрелвали в гръб.
Преди време Боян Ранделов пък ми разказа как на някакъв турски прием се оказал седнал до началник щаба на турската армия в Одринския вилает. И попитал уж на шега какво прави до самата ни граница толкова голяма турска армия.
Турският офицер отговорил съвсем сериозно: „Ами утре, като ви нападнат сърбите и като се има предвид какво представляват тяхната и вашата армия, кой ще ви спасява? Ние.“
Та на фона на тези зловещи прогнози пак тези дни попаднах на спомени за едни други времена.
Подготовяме филм за улица „Патриарх Евтимий“. Една уникална улица – един френски архитект казал навремето, че по-ценен ансамбъл от градска архитектура на едно място не бил виждал никъде по света.
Ние, разбира се, разбутахме този ансамбъл – напук на френските архитекти.
За да се издигне баналната сграда на хотел „България“, беше разрушен Гражданският клуб – строен по проект на арх.Шнитер. Там е ходила градската интелигенция, било е нещо като лондонски аристократичен клуб.
А зад Гражданския клуб е бил ресторант-градина „Каменица“.
Преди години по телефона се обади една жена, ето какво каза дословно: „Искам да кажа няколко думи за небезизвестния ресторант „Каменица“, тъй като аз съм внучка на собственика Христо Петков. Наистина в този ресторант се е събирал елитът на Пловдив – артисти, музиканти, известната певица Мица, както и Леа Иванова. Моят дядо беше известен с прозвището „Еврейския кмет“, тъй като в персонала, който е работил за него, е имало доста евреи и късно вечер, когато са се прибирали, той ги е изпращал с файтони до къщите им.“

Представете си картината – става дума за края на 30-те години. Пълен ресторант с всякакви хора, обслужват ги евреи, пее сръбска певачка, след работа идват файтоните. За евреите е имало полицейски час и не са можели да се приберат пеша. Това е вече по-късен епизод.
Леле, какъв филм става! Ама в този деградирал град е по-важна съдбата на поредния футболен благодетел. За елит да не говорим.
В този период ние имаме един добър период на отношения с Югославия – тогава кралство. Има някаква спогодба за културен обмен. Може би така пристига Мица, остава в спомените името и на сръбкинята Доба.
А в Югославия пък пеят нашите стари шлагери. И никой никого не мрази.
От други стари пловдивчани съм чувал, че Мица е мразена единствено от благоверните пловдивски съпруги, тъй като мъжете им стояли в „Каменица“ докато започват да метат. А може би и са мушкали нещо в деколтето на Мица.
По едно време певачката изчезва. Неочаквано. Разнася се слух, че е била шпионка – нещо като балканска Мата Хари. Разкрита е и ликвидирана.
Клиентите скърбят и я оплакват.
Следващият епизод от нашия филм е още по-интересен.
Някъде към 1946 година, когато сме в добри отношения с Титова Югославия и даже готвим федерация, има не само културен, но и спортен обмен. Пловдивски футболен отбор заминава за Белград, където ще играе приятелска среща.
Спира автобусът пред стадиона, излизат нашите футболисти, които естствено не са били професионалисти, а хора с различни професии, и какво да видят – отпред ги чака Мица жива и здрава.
А повечето футболисти са били клиенти на „Каменица“…
И като започват едни прегръдки и целувки…
Не научих защо Мица скоропостижно се е върнала в Белград, но явно като е чула, че ще идва футболен отбор от Пловдив и нещо е заговорило в нея…Може би тук, под тепетата, са били звездните мигове в нейния живот?

Снимката я намери Мимо Райчев – и той се интересува от Мица. Ако още някой знае нещо – да добави.