Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.
Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.
В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.
То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.
Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.
Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора…
На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.
Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.
На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.
Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.
Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната.
Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.
От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.
По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.
Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:
Да се отвори, след като мине другарят Живков!
Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.
По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.
Деликатеси не бяхме виждали с месеци.
Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:
Да яде народът!
Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.
Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.
Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.
И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?
– Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.
Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини.
Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъ пи.
Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.
Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.
При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.
Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.
От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.
Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.
Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче…