Вече 16-та седмица сядам – и си припомням някоя пловдивска история. Или забравена, или написана някога, но се оказва, че днес може да е по-актуална.
Миналата седмица се върнах към първия пролетен панаир – проведе се през май в началото на 80-те години. Случките, на които тогава бях свидетел и сега описах, неочаквано предизвикаха злобни реакции у някои читатели. По-точно читателки.
На тези теми съм написал хиляди страници – и то преди години, но такова чудо не бях виждал. За някои хора изглежда всяка лоша дума за времето на бай Тошо, вече се приема като украинска нацистка атака срещу великата държава на Путин.
Изглежда война вече се води за всеки рубеж – включително за кенефите и тоалетната хартия в тях.
Но няма да се предам. Продължавам с това, което помня.
 Преди 60 години нямаше тоалетна хартия. Бършехме си задниците с вестници. На село – с подходящи листа.
Капиталистите отдавна бяха измислили тоалетната хартия, но ние строяхме в това време тежка промишленост и не мислехме за задниците на трудовия народ.
Чак когато построиха така наречения Комбинат за малограмажна хартия в Белово, разбрахме какво е това тоалетна хартия.
Късно го построихме, на във Великия Съветски съюз се сетиха за задниците още по-късно.
В интерес на истината в някои книжарници съм виждал едни тестета с хартия, но никой не я купуваше, тъй като тя беше твърда и даже от едната страна гланцова. Не знам кой гений беше решил, че от гланцовата хартия по-подходяща няма за тази работа.
Затова използвахме десетилетия наред вестници.
Те струваха по две стотинки, хората си ги купуваха редовно и след като хвърлеха едно око на спорта и на програмата на телевизията, тъй като друго нямаше какво да се чете, ги отпращаха в тоалетната.
 Вестникът се нарязваше или по-често накъсваше във формат А 5 . От един брой излизаха минимум 24 листчета. Някои се абонираха специално за флагманите на братския съветски печат „Правда” или „Известия”, които струваха по 1 стотинка, и така намаляваха себестойността на единичното бърсане. Ако се улучеше конгрес на КПСС, когато на допълнителни страници се печатаха целите доклади и изказвания, или годишнина на другаря Леонид Брежнев с безброй поздравителни телеграми, тогава за една стотинка човек можеше да се бърше цял месец. 
Парчетата се закачваха на крив пирон или парче тел. Имаше обаче добри домакини, които увесваха в тоалетната нещо като престилка, а парчетата вестник поставяха в джобовете. Имаше по-големи джобове и по-малки. Ех, при бай Тошо не беше толкова лошо!
И тъй като на всички вестници имаше свещени образи и свещени снимки, тази интимна дейност – бърсането, беше тема на много вицове. Например: един милиционер трябвало да си изпълни плана за глобите и направил засада пред една обществена тоалетна. 
Пресрещнал първия, който излизал облекчен, и го попитал с какво се е избърсал. –         С днешния вестник – обяснил човекът. –         О, точно днес има голям реч на другаря Живков, глоба за гавра с Партията и нейния пръв ръководител!. 
Вторият, който още не бил излязъл по време на глобяването и чул диалога, измислил следното обяснение: –         Ами аз с ръка. –         Глоба – находчивият милиционер и този път бил безмилостен, – такива като теб правят запетайки по стените. 
/Извинявам се за гадните описания, но тогава/дали пък не и сега?/ по варосаните стени на обществените тоалетни можеха да се видят кафяви „запетайки” – белег за директно почистване на пръстите след манипулацията. 
Третият обаче бил сигурен, че ще излезе от ситуацията: –         Аз го чаках да изсъхне – заявил победоносно той. 
Милиционерът обаче веднага намерил слабото място на обяснението: –         Глоба! Такива като теб правят опашките… 
Когато ходехме на екскурзия в планината, търсехме едно растение с дълги и меки като кадифе листа. В полето пък употребяваха листа от царевица. 
Първата българска тоалетна хартия беше сива и груба – явно я правеха от вторични суровини. Хората бяха предпазливи – със сигурност се страхуваха да не им се случи нещо на дирника. Всичко ново, което идваше като табиет от запад, беше опасно и вредно.
Скоро задниците ни усетиха рахата, но се каза, че хартията не стига за всички. Имаше я свободно само на Пролетния панаир, което описах миналата седмица.
 Дефицитът се обясняваше с това, че я слагали в кренвиршите – вместо да бърше хорските задници. Така ги поевтинявали. Сега същите хора плачат за онези кренвирши от байтошово време, в които имало само истински месо.
Едно руло струваше 40 стотинки. Когато човек имаше щастието да улучи „пускането” на хартията, си купуваше поне десетина бройки, а продавачите прокарваха канап през рулата и хората обикновено си окачваха наниза на вратовете. 
Беше голяма радост да отвориш вратата на съпруг или съпруга и да видиш половинката си с огърлица от тоалетни рула. 
По-често се намираха големи рула от по 2 лева. Те не можеха да се сложат на никаква поставка за нормална тоалетна хартия и се налагаше да се пренавиват на по-малки рулца. След като големите рула струваха по 2 лева би трябвало да съдържат 5 пъти по-голям метраж. Но дали беше така? Дали и тук не ни лъжеха? –         Лъжат ни тяхната мама – реагира спонтанно комшията Румен, след като в магазина „Битова химия” открихме само от големите рула.- Вземам, но в къщи ще ги премеря. 
Май се оказа, че държавата играеше честно с метража. Изкарал пет рула от едното голямо и му останала даже една педя.
Ако сега има такова нещо, няма как спекулантите да не те излъжат.
Хартията освен, че беше грозна и дефицитна, имаше още един недостатък – не се късаше точно на местата, където имаше лека перфорация – на всеки 20-30 сантиметра. По този случай се появи друг виц. Изпитвали нови американски самолети, но при всеки учебен полет им се късали крилата. Правили какви ли не опити, викали какви ли не специалисти – резултатът бил същият. Накрая дошъл инженер Ганев, поискал един перфоратор и надупчил крилата точно там, където се късат. – От опити с българската тоалетна хартия съм установил, че най-.здравото място е това, което е перфорирано – обяснил подхода си българският експерт… 
През 1979 година попаднах в Западен Берлин – за пръв и последен път минах Желязната завеса, и там видях камари пъстроцветни тоалетни хартии в магазините. Братовчедка ми Дочка, на която бях на гости, изглежда искаше да се изгаври с нас и още при пристигането се извини, че тоалетната хартия, която ще ползваме, не хармонира по цвят на плочките в банята. На следващия ден грешката беше поправена – и плочките, и хартията бяха розови на бели цветчета. Така беше на Запад – глезотии навсякъде.
Не можех да повярвам, че на света има такива глезотии. 
Е, дойде време и ние да се поглезим задниците. За което сме благодарни на всички демократични правителства. Може пак да няма щастие в живота, но тоалетна хартия има винаги и всякаква. И то в пъти по-евтина – съобразно сегашните заплати.
Толкова хартия се изсипа изведнъж в България, че онези от комбината в Белово, не можеха да си продадат продукцията и нямаха пари за заплати.
Плащаха на работниците с хартия, а те след работа заемаха позиции край шосето и търсеха клиенти.
Тези дни един колега вдигна скандал в магазина – искал неаромазирана хартия, като едно време, е те имали с 20 различни аромата…

Само че един въпрос продължава да ме изпъчва: Защо сега имаме толкова хартия, а задниците ни са пак насрани?
Плюенето да започне!