Израснах на Понеделник пазара – едно скъпо и уникално за мен място, една забележителна пловдивска махала. В нея заживях преди повече от 70г., когато все още пловдивчани я наричаха Тепеалтъ.
Спомням си как всяка вечер, когато мръкнеше, проехтяваше тропотът на конските копита. Това не беше тропотът на конете, теглещи каруците.Това бяха конете на конната милиция.
Милиционерите минаваха по двойки, яздейки. Бяха облечени в зелени бричове и със зелени куртки. На главите си имаха фуражки .На коланите им висяха кобурите на пистолетите им.
Минаваха бавно, оглеждаха улиците. Не си спомням да е имало някаква престъпност. Хората почти не си заключваха входните врати на жилищата.
Фамилното име на единият от милиционерите беше Гогов. Жена му се казваше Цвета.Живееха недалеч от Понеделник пазара,на улицата, която тогава се казваше „Митрополит Панарет”.
Спираха, слизаха от конете да се поразтъпчат и да пият вода от чешмичката на пресечката на ул.”Съединена България” и „Патриарх.Евтимии”. Запалваха цигара, говореха си нещо и след малко си заминаваха.
Не си спомням как се запознах с Цвета ,а после как станахме приятели с нейния мъж Гогов. Той говореше с мен като с възрастен, усещах неговото уважение и се чувствах поласкан. Малко дете да си говори с истински милиционер!
Минаха години, нещата се промениха и милицията замени конете с милиционерските Москвичи, боядисани в жълто и синьо, на които пишеше „Народна милиция”.
Милиционерите пак идваха, но вече с Москвича. Пак спираха на чешмичката, пиеха вода, оглеждаха наоколо и си заминаваха.
Не си спомням да е имало някакви кражби, обири. Спомням си само един ужасяващ случай, когато от площадката ,където е камбанарията на Джамбаз тепе, хвърлиха някакъв мъж. Не разбрах какво стана с него, бях малък.
Другия случай беше, когато едни палави младежи от махалата измъкнали през нощта една каца от сирене от бакалницата на бай Христо, качили я горе на площадката пред църквата св.Петка и от там я търкулнали по стръмното надолу. На сутринта малките мургави братя от близката махала обикаляха да събират малките парченца от сирене.
По-късно квартален милиционер беше Иван. Вместо „Ш” казваше „Ж” и може би затова съкварталците му викаха „Жекоата”, но не пред него. И той много се грижеше за спокойствието на махалата. Като се срещнехме с него, се поздравявахме, а той всеки път ме питаше какво работи баща ми.
Не знам – забравяше ли или просто искаше да си поговорим?

арх.Олег Каразапрянов
[email protected]
18.12.2024г.