От няколко дни се каня да разкажа нещо по-интересно от старите панаирни истории, но се предадох. Продължавам с „панаирните потайности“ отпреди 50 години.
Да ми се чуди човек на акъла защо си губя времето.
Докато пиша, върви „пловдивското дерби“. Звънят ми да ми кажат, че пак някакъв резил ставал.
Та се сетих за онези велики пловдивчани, които са извоювали Пловдив да стане панаирен град.
Единственият в България. Част от едно голямо европейско семейство.
След това други пловдивчани са намерили пари и са построили панаирното градче. Построили са не стадиони за някакви олигрофрени, а столица на световния бизнес в бедна България..
Хората отиваха на панаир не за да крещят и да се бият, а си слагаха новите костюми.
И мечтаеха да станем равни с най-големите.
Панаирът беше една мечта – той ни показваше една друга България. Не случайно първите години се наричаше „мострен“. Излагаха се не реални стоки, а „мостри“. Обещания за бъдещето. Нещо като потьомкинските селища в едновремешна Русия.
Няма друго събитие в пловдивската история, което да е събирало повече гости на града.
Бях дете, когато една вечер в единствената ни стая спяха на пода 17 души роднини. Едни бяха пътували прави с влак 10 часа, братовчедът Митко и гаджето му бяха дошли от София с Балканче. Не помня за колко часа.
Хората идваха заради мечтата. А и за да надникнат през Желязната завеса.
Хотелите не стигаха, настаняваха чужденци по частни квартири.
В магазините пускаха дефицитни стоки. Така си купих хладилник „Минск“.
В дъното на панаира в някакви бараки продаваха невиждани чудеса – даже четирипистови магнетофони „Хорнифон“. Гръцки обувки и прахосмукачки „Тайфун“. Два часа чаках на опашка за съветско шоколадче във формата на златна пара.По-късно имаше даже тоалетна хартия. Свободно.
Някои детски спомени вече разказах. Навлязох в „професионалния“ ми период. От септември 1975-а работих като журналист на всеки панаир – по една седмица. Като станаха панаирите два – по две седмици. След Десети ноември даже имах там частен бизнес.
Александър Константинов ми изпрати спомени за едни по-късни години – ще стигна и дотам – живот и здраве.
Работехме от сутрин до вечер и всеки ден излъчвахме половин час сборна програма с разни репортажи. За панаира се пишеше и говореше единствено с възторжен тон – но само за страните от СИВ начело със Съветския съюз. Останалите изложители не съществуваха. Макар точно техните палати да бяха препълнени.
ГФР, Швейцария, Италия, Франция имаха много сеирозно участие и харчеха огромни средства за впечатляващи експозиции. Там обаче не стъпвахме.
Преди първия ми панаир присъствах на инструктаж в Пресцентъра. Запомнил съм, че не трябвало да ходим с дънки и шарени ризи. Ризите не трябва да са задължително бели, може светлосини или резедави. Останалото сме си го знаели.
А, и ако снимаме общи планове от другата страна на Марица, да не се виждат мостовете, защото по тези снимки диверсантите щели да преценят под коя колона колко точно взрив да сложат.
Вече знаех много неща, но все пак хранех някакви илюзии. Югославяните точни бяха пуснали първите Застави, около тях се въртяха тълпи посетители и измислих да направя репортаж за тях.
Колегата, който ръководеше екипа обаче, се ококори, като споделих идеята си. И каза ясно: „Това ще бъде първият и последният ти телевизионен репортаж“.
След това предупреждение обикалях на сто метра от вражеската югославска палата.
Чак след няколко години някой измисли рубриката „Другите за нас“. Установявахме контактаи със западни изложители и ги карахме да говорят колко са впечатлени от българската промишленост. Някои се опитваха да кажат нещо и за себе си, но казаното след това го режехме.
80-те години започнаха да ни търсят сами западани изложители и да питат колко струва един репортаж. Или реклама. Ние вдигахме рамене и казвахме, че ще питаме в София.
В БНТ имаше дирекция, наречена „Телерпрес“, която беше нещо като министерство на външната търговия. Само тя имаше право да работи с валута. Единствено в четвъртък идваха двама колеги с чанти, обикаляха из палатите и вечерта се прибираха. Това беше целият бизнес. Все пак някъде към 88-а пробихме, и аз имам някаква заслуга, но за това – по-нататък.
Няма да забравя големият пробив, който направихме през 82 година – ако не се лъжа. Атентатът срещу Папата и започналото дело срещу Сергей Антонов бяха превърнали Италия в най-вражеската държава.
Един ден дойде един колега от Софияпрес, ако не се лъжа – Георги Власев, ако някой го помни, италиански възпитаник и ни предложи да направим репортаж за италианците. Управител на палатата бил някакъв голям приятел на България, който много искал да докаже, че политиката е едно, бизнесът – съвсем друго.
Никой не разрешаваше , но никой и не забраняваше. Мисля, че Нери пое риска и направи репортажа. На другия ден министърът на външната търговия Христо Христов ни похвали, че сме направили нещо извънредно важно за България.
Още по време на снимките италианците се опитваха да ни пробутат някакви подаръци . включително маратонки, но бяхме железни.
След излъчването на репортажа отново дойде Власев и каза, че директорът на палатата кани екипа на вечеря – в знак на благодарност.
Пак настана голямо двоумение – никой не поемаше отговорност. Скрихме се в миша дупка – само и само да не установим нерегламентирани контакти с врага.
Последния ден Власев донесе една бутилка уиски и махна с ръка
Абе, не ставайте смешни. Поне се почерпете.
Изпихме бутилката тайно. До ден днешен никой не ни разкри.