Евгений Тодоров

Днес е събота – ден за панаирни спомени. Някой ще каже – нямаш ли си друга работа?

Имам, разбира се, но нещо се пристрастих към тази тема. Иначе от 20 години не съм ходил на Панаир. Но имаше едни други години, когато Панаирът беше чяст от живота ми. Поне една или две седмици в годината.

От реакциите на някои читатели – написаното дотук най-лесно може да намерите в https://3nai.blog.bg/ -отваряте блога и връщате назад няколко месеца, стигам до мисълта, че не само аз имам емоционална връзка с онзи панаир. За някои имам чувството, че той се е превърнал в нещо като свещена крава и не дават да се каже лоша дума за светлото минало.

Докато при мен е обратното – написал съм и съм прочел толкова възторжени описания – за не кажа лъжи, за случващото се в панаирното градче, че още ми се повръща..

Не съм съгасен и с това, че „свинарят“ – както пишат някой, провалил великия държавен панаир.

Проблемите за „провала“ са други. Иначе панаирните палати са си на мястото, никога не са били по-добре поддържани. Няма обаче „калабалък“ – както се казваше едно време.

Едно време Пнаирът беше нещо като „Дзъ дзин чън“ в Пекин. Става дума за Забранения град в китайската столица.

Извън панаирните дни Панаирното градче се охраняваше като военна зона. Когато го отваряха един или два пъти в годината, се юрвахме наистина като в нещо забранено. Макар да нямахме никаква полза от това, че гледахме някакви машини.

Една година обявиха, че някъде към 18 часа пускат посетители на половин цена. Палатите вече бяха затворени и хората идваха само да се разходят. И да вдишат панаирния въздух.

Като че ли посещаваха един друг свят. И не искат да приемат, че този свят е бил в някаква степен измислен.

Та в този забранен град Съветската палата сигурно беше най-.близо до представите ни за императорски дворец – беше най-голямата, с кула и колони. Както казах, по план тя бе ситуирана като дворец. Всички останали палати бяха като къщи за прислугата. Даже българските палати – преди строежа на Осма палата – бяха едноетажни и невдъхващи респект.

Лека полека изникнаха палатата на ГФР, на ГДР и други по-сериозни постройки, на те си оставаха в периферията.

В палатата имаше разнаи машини, които интересуваха само тесен кръг специалисти, но тълпи българи минавах край тях, хвърляха по един поглед и кимаха одобрително.

Една година руснаците иложиха машина за правене на пластмасови чинийки. Чудо. Въртях се около машината, по едно време мина едни руснак и тъй като вече бях в прогимназията и учех руски, казах умолително „Пожалуиста, падарите мне тарелку“. И о, чудо – човекът бръкна в един шкаф, извади една мръсно розова тарелка и ми я подари.

На другия ден я разнасях из махалата и се хвалех с панаирната придобивка, до вечерта тарелката се напука.

Палатата се виждаше от другия бряг на Марица и сякаш придаваше величественост на целия град

По някое време обаче някой реши, че Съветската палата в онзи си пръв вид е някакъв анахронизъм. Че е вече демозе.

И не знам кой отдели доста пари, за да се направи нова палата. Не толкова впечатляваща, но по-модерна.

Мисля, че беше някъде към 65-а, когато започнаха да взривяват кулата. И тя като софийския мавзолей не искаше да падне. Взривове огласяха целия град.

Сигурно толкова трудно ще бъде и бутането на Алоша един ден. Живот и здраве.

Доста посетители усещаха, че Съветската палата до голяма степен е витрина, а не място за реален бизнес. Мисля, че вече написах, че сделките със СССР на панаира само се подписваха ритуално, а се сключваха на друго място. То и Забраненият град е бил място за ритуали.

Стотици журналисти минаваха през палатата, за да си отработят командировъчните с репортаж за успехите на съветската икономика, представени на Панаира.

И без да четат възторжените репортажи българите разглеждаха палатата с вяра, че всичко там е истинско и на световно ниво. Особено космическата техника.

На мен обаче се падна честта години наред да правя репортажите на БНТ и палатата.

Става дума зе репортаж от 7-8 минути, който струваше огромни пари. От София пристигаха един или два камиона с прожектори – за да се освети цялата палата. Идваха специалисти да помагат, защото това беше най-отговорната част от цялата панаирна програма.

В този ден посетители не се допускаха – да не стане някакъв гаф.

Колегите от пресцентъра на палатата изпълняваха всичко, което ни трябваше, и проблеми по организацията нямаше.

По едно време определиха втория етаж на палатата за специализирана експозиция на някоя съюзна република.

Една година дойде редът на една от азиатските републики, в Пловдив пристигна лично тяхната министър-председателка. Беше дребна мургава женица с не особено предсавителен вид. Прие екипа, почерпиха с чай, по едно време иззад някакви завеси изплуваха танцьорки с народни носии и ни изциграха нещо ориенталско.

На масата, на която бяхме седнали, запомних, че има някакви тенекийки.

На другия ден бях в бараката, където беше офисът ни, и гледам през прозореца как към нас се задава лично премиерката на Киргистан – примерно. Идва да ме види. Притеснена. Изчезнала една от тези тенекийки. А това било сребърна пластинка, която щяла да се сложи на специална ваза, която щели да подарят на другаря Тодор Живков за рождения му ден – тогава Панаирът беше в началото на септември. Събрах екипа и един осветител си призна, че взел пластинката за спомен. И я оставил вкъщи. Намерих кола, върнах ценната вещ.

…Та години наред работих за дружбата, сега ми се иска да кажа неща, които тогава не можеха да се кажат.

Това например, че на същия панаир дойде и вицпремиерът на азиатската република. Който беше рус руснак. Гледах как говори с началничката си и останах с впечатлението, че той, а не тя управлява републиката.

Времената се променяха, променяше се и палатата.

Когато панаирите станаха два – вече имаше и Пролетен, специализиран за лека и хранително-вкусова промишленост, руснаците вече не можеха да напълнят палатата. И в нея навляздоха чужди експозиции.

А като падна комунизмът – барабар със СИВ, от съветската икономическа мощ не остана нищо.Поне на Панаира.

На един от първите панаири на новото време точно в съветската палата беше отделено място за първите частници.

Първаите български капиталисти наемаха по няколко квадратни метра и излагаха гордо първото си производство. Помня, че имаше някакви врати и една машинка за лепене на полиетиленови пликове. Експонатите се продаваха на место – стига да носаиш пари. Та си купихме такава машинка. Фирмата беше пловдивска и се казваше „Лей-Гърбачков“. Докъде ли стигнаха?

А ние купувахме захар на чували и я рафасовахме по половин килограм в пликове, които лепехме с машинката на ръка. Бях чел, че в Полша като започнала криза, хората търсели по-малки и евтини опаковки. Оказаз се, че на пазара в един момент само ние предалагаме половинки захар. Но това е друга история.

На следващия панаир моя доскорошен колега Васил Василев нареди пред палатата няколко коли „Пежо“ – беше станал представител на прочутата френска фирма. Беше заел мястото на Москвичите.

Видяхме се и той ми предложи да стана представител на Пежо за Пловдив. Ама искал да намеря автосалон на Главната и да му плащам наема. Не се навих. Намерих си друг бизнес на панаира. Но за това -. по-нататък.

Ако някой знае какво има днес в палатата – да напише.