Вчера получихме тъжната новина че нашият колега Иван Делчев – Главата е починал. Той беше един от най-талантливите и умни хора които познаваме. С Петър сме покрусени. Изпращам кратко есе за Иван Главата с молба да бъде публикувано колкото може по-скоро.

Поздрави и благодарности. Василина и Петър Дикиджиеви

16.XII.2025, Ню Йорк

Къде е Иван?

В памет на архитект Иван Делчев – Главата

Сега – както и през последните десетилетия – е време разделно. Време за политици. Аз съм „само“ архитект и години наред бях свидетел (а също и вие, нали?) как съзнателно, системно и енергично бяха разрушавани старинни сгради, антични мозайки, улици и квартали. Паметта на градовете и тяхната неповторимост беше решително изтривана в името на по-велики цели. Както в учебниците по история така и в нашите живи селища се появиха бели петна, липси, отсъствия, които бяха запълвани с псевдомодерни постройки, панели, магистрали, огради или с нищо.

От архитектура разбират всички у нас. Най-вече политиците. Особено ласкателно беше да наречеш някой деятел „архитект“ (на новото общество, време, живот). И понеже те бяха по-истинските архитекти, те и решаваха къде да се строи жилищен комплекс, партиен дом, универмаг или културен център. Наивно е да виним само управниците. Услужливо им пригласяха амбициозни колеги, които смятаха че историята на архитектурата започва от тяхна милост. Вековете история преди нас – те са нищо, камънаци и съборетини, в най-добрия случай – фон, на който да блестят. (Например заслужилия архитект Желязко Стойков който съсипа Пощенската палата в Пловдив – елегантна сграда в стил Баухаус по дизайн на архитект Слави Грозев – и събори редицата сгради до нея, една от които беше Кудоглу по проект на собствения му баща, архитект Стойко Стойков.)

Пренебрежителното отношение към миналото, липсата на уважение към сътвореното преди нас бяха до голяма степен норма на поведение за много архитекти, криворазбрана цивилизация, уви! И всичко това беше добре дошло за енергични местни деятели, които само чакаха да се развихрят: паметници и мемориали, мраморни площади и площадчета, пешеходни зони, резиденции и панели, панели… Е, ама пречела някаква къща от трийсетте? Ще я съборим, няма проблем! Но тя е в списъка на паметниците на културата! Ще я махнем от тефтера, чудо голямо – някакъв списък! Невероятно – имаше колеги, които за да услужат на някой отговорен другар не мирясваха докато старината не бъде задраскана. И къщите изчезваха както от списъка, така и от местата им. Чувала съм че главната улица в Пловдив не била съборена случайно, само защото нямало средства за да започнат разчистването…

„Когато тръгнат булдозерите“, „Стопани или собственици“, „Пак криворазбрана цивилизация“, „Комуникация и във времето“ – стари и отдавна забравени вестникарски заглавия. Но зад всяко от тях се крие по една трагедия. Всички акции за събаряне на старините приключваха без да има виновни. Колективната безотговорност на управляващите кръгове се превръщаше в колективна невиновност. Дори се намираха общинари да твърдят, че „сградата се е самосрутила“. Списъкът на „самосрутените“ постройки в Пловдив е дълъг и тъжен: Куршум Хан, Кудоглу и цялата редица къщи на централния площад, Панаир Хан, къщата на Иван Черноземски, баня Тракия, римските мозайки. В тази поредица щеше да бъде и квартал „Капана“, спасен като по чудо благодарение на архитект Иван Делчев и няколко негови прители – архитекти, журналисти и един кратък документален филм в средата на седемдесетте години.

За Иван архитектурата беше преди всичко гражданска позиция; куража да изкажеш мнение различно от официалното, да го отстояваш пред колеги и дилетанти; риска да загубиш работата си, да бъдеш навикван и обиждан и като връх на всичко – обвиняван в некомпетентност. Акцията за спасването на „Капана“ беше толкова неочаквана, толкова изненадваща в онези години на „пълно единодушие“, такъв гръм от ясно небе, че успя. След този случай системата бързо се приспособи как да действа ефикасно при евентуална съпротива. И тя действаше рафинирано и безотказано: булдозерите си вървяха, градовете си приличаха и хората си живееха в безрадостни жилищни комплекси. Умните, смели, човечни проекти, оригиналните идеи бяха отписвани още в зародиш. А нестандартно мислещите колеги като Иван – ги уволняваха от проектантските организации. Иван – известен на няколко випуска архитект из цяла България. Иван – името на който се разнасяше като легенда, мит, студентски фолклор. Когато се случваше при разни събирания да спомена че съм от Пловдив, веднага някой бързаше да пита „Познаваш ли Иван Главата? Къде е Иван?“

Да, за щастие го познавах! Познавах го от времето на неговия устрем, когато идеите и енергията му имаха излъчването на силово поле и раждаха идеи у всеки, който успееше да се приближи поне малко до тях. Неговото бандитско поведение и легендарно чувство за хумор шокираха посредствената колегия, хвърляха я в смут, гняв и недоумение. И как няма да нервничиш, ако някой се разхожда във военна униформа и държи рапидографите си в препасания кобур? Иначе униформените проекти и желзната дисциплина в проектантската организация не ги дразнеха.

Библиотеката в Техеран, Пловдивската Опера на остров Адата, Центъра на Видин, Паметник на Васил Левски, Пловдивската Яка – тези проекти бяха взрив от идеи и експерименти от които никой не се заинтересува. Макети правени от Иван стояха захвърлени в мазето на проектантската, а всеки един от тях беше: произведение на изкуството, достойно за бъдещ музей на архитектурата; учебник за младите търсещи души; импровизация и откровение, разкриващо неспокойния дух и онова велико вдъхновение от времето на възраждането, благодарение на което можехме да не бъдем затънтена и задрямала провинция на Европата, каквато сме днес.

Къде е Иван? „Много ми се иска да ме експлоатира някой капиталист!“ – казваше той. Уви, експлоатираха го ограничени администратори. Неговата ерудиция надхвърляше стандартното и панелно образование, което той предизвикваше, провокираше, объркваше и засипваше с неудобни въпроси. Научни работници с титли и теории зад гърба си се чувстваха неудобно при дискусии с него. Някой от колегията да се интерсувал за живота на обикновените работници? Представете си, Иван се интересуваше. Някой да е посещавал заводи без да му е било служебно възложено? Едва ли, но имаше един период от време когато Иван си пиеше кафето с първата смяна работници в 5 часа сутринта. През 80-те години Иван нарисува цяла серия политически карикатури. Ето една от тях: работник е седнал до масата, пред него чиния и той се опитва да се храни със сърп и чук – те са неговите прибори. А че е трудна работа, той това го знаеше от собствен опит, след като го уволниха от проектанската организация през 1979-а.

С една шепа ентусиасти Главата измисли и осъществи първото архитектурно биенале в Пловдив през 1975-а година, поставило началото на поредица биеналета, пленери, срещи, изложби – началото на един верижен процес, който спонтанно доведе до отварянето на българската архитектура към света. За младите архитекти затворени в проектантските „фабрики“ тези брени дни на биеналето бяха необходимата глътка свобода, създаване на мостове между хора които мислят, които си задават въпроси, съмняват се, борят се със заобикалящото равнодушие и статукво. Може би участниците в Пловдивското биенале през 1980-а година на тема „Жизнена среда – идеи и действителност“ си спомнят неговия хепънинг – една от ярките публични изяви на Иван. Мнозина от нас не разбираха този изблик – съчетание между скулптура, философия, формотворчество, символика, пространство и време. Нямаше термин за това „нещо“ – толкова беше автентично. Не беше преписано или видяно отнякъде! Творбите на Иван не бяха приключени. Веднъж появили се на света, те предизвикваха въпроси и идеи, привличаха приноси правейки архитектурата по-сложно и динамично, отворено изкуство, не както занаятчиите си го предстваха.

Къде е Иван? Не е за чудене защо той постепенно изчезна от номенклатурното ежедневие – така и не можа да се вмести в него. Не се намери и „капиталист, който да го експлоатира“ – а системата не съумя, то съвършените инструменти в примитивни ръце не работят. Защо „явлението Христо“ (имам предвид Христо Явашев, на който Бруно Дзеви отдели специална категория в история на изкуството) е невъзможно в българската действителност и до ден днешен? Докога трябва нашите таланти да бъдат откривани, ценени и хвалени на Запад, не и у нас? Момент, някой да не си помисли, че Иван е заминал на Запад? Тази идея му беше напълно чужда и слава богу – нали и в България трябва да останат Глави! Спомням си някои презрителни изказвания на добре наместените в системата колеги: „Много важно – имал идеи сякаш ние нямаме? Няма значение какво мислиш, а какво си построил!“. Тук кръгът се затваряше – как да построи когато точно те, стандартно мислещите не допускаха такова безобразие. Същите те бяха безразлични, гледайки как той сменя учреждение след учреждение, докато изчезна съвсем.

Разхищаването на таланти беше едно от изобретенията на развития социализъм. За да бъдат спокойни посредствените „творци“, които не се трогваха когато под носа им събаряха цели квартали история. За да не бъдат смущавани от бродещия дух на неспокойствието. За да бъде повърхността на блатото гладка и лакирана, та ничия немирна Глава да не се появи над нея. А ако все пак това се случи, да й бъде зададен съкрушителния въпрос: „Ти какво си построил?“

Да, Иван не строеше, но години наред изнасяше лекции по история на изкуството в Академията за Музикално, Танцово и Изобразително Изкуство (АМТИИ) в Пловдив. Лекции, които сами по себе си бяха откровение и събитие за студентите. За онези които следяха неговата страница на Фейсбук, той всеки ден изненадваше с факти от света на изкуството, историята и архитектурата.

Да, Иван не построи много неща, но спаси „Капана“ – една уникална структура в центъра на града, която нямаше да я има, а сега е любимо място на пловдивчани и туристи. Иван не беше от тези на които „да гласуват доверието“ да проектира руско или турско консулство, водна палата, модна къща „Валентина“, магазин „Нева“ или „Евмолпия“. По едно време съчиняваше къщи за бармани (отново парадокс на системата) и вдъхновено обясняваше философията на пространствата им. Нямам идея дали са построени или са останали на хартия. Иван не беше изолирано явление – в Русия по същото време то беше наречено „Хартиена Архитектура“, а архитектите – бумажници, мечтатели, фантазьори. През 80-те години те неизменно печелеха международни архитектурни конкурси. Не искаха да работят в проектантски организации и да бъдат производственици. Вместо това рисуваха, пишеха стихове и песни, правеха филми. Те измисляха феерии – като Иван.

Напразно търсих да открия в книгата на проф. Маргарита Тодорова „Оригинални Концепции на Съвременната Архитектура“ явлението Иван Делчев. Но за мен и за още много „бивши“ млади архитекти явлението Иван Главата съществува и ще остане легенда, както е легенда неговия дипломен проект направен с детски боички вместо с туш.

Арх. Василина Дикиджиева

16.XII.2025, Ню Йорк
Нагоре



Гласувай:0



Предишен постинг