
ПЛОВДИВСКИ ЛЕГЕНДИ – 4 Една история, която никой не иска да е истина
Преди седмица ви припомнихме една стара пловдивска история – отпреди поне 70 години. За Начо Лангерата, зет му Чавчо, дъщерите и т.н.
Смятахме, че единици си спомнят за описаните събития, които сигурно дни наред са се препредавала от уста на уста. Оказа се, че не е точно така. Че
НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН, НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО
Хвърлете едно око преди да продължите нататък.
https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/02/02/plovdivski-legendi-3.1938498
Оказа се, че споменът за Начо Лангерата е жив, историята се помни. Посъбрахме някои коментари на едно място
Lyubov Petkova
Татко скоро ми разказа този случай и не е чел книгата.
Стоил Димитров Димитров Тичката
Имало, има и ще има вълнуващ живот в Пловдив! Древен и вечен!
Iordan Tenev
Браво Евгени чувал съм тази история, но ти много хубаво естествено и на улично разговорен език я разказваш..Браво!!!
Трайчо Трайков
…имам спомени за Чавчо: Състезаваше се с мотоциклет до125 куб. см – най малкия клас и явно от издавания звук на мотора е получил прякора си, но винаги се посрещаше с овации, когато излезеше на мотопистата. Имаше работилница за ремонт на мотоциклети…
Mariana Kostova
Истина е.Чавчо живееше на бул.“ Хр. Ботев „, а историята за ухото я знам от съседите .
.Iliana Ivanova
В дясно от Евдокия и Георги, или най-дясно на снимката са Антон/Андон Паяков и жена му?
Румен Георгиев
Бих казал, типична драма за провинциален Пловдив ! Мисля, че и сега се случват в “ Столипиново“,“ Шекер махала „, “ Арман махала „, т. е. половин Пловдив, а и за кършакалии е повод за гордост.
Надежда Георгиева
Тази случка с ухото може би е вярна.Аз също съм я чувалаот баща ми!Е
Silviya Matikova
Бяхме съседи години с Чавчо,има син и дъщеря – успешни,внуци и правнуци.
Ivan Ahgelov
Чавчо винаги ходеше с лепенка на ухото·
Николай Димитров
Бате Стефчо, беше много добър Човек!
Може би, аз го познавам най добре!
Почина преди 10 години!
Gorcho Krastanov
Наистина си беше уникална личност Начо Лангерата, бях дете живеехме в съседната къща на Райко Даскалов 78 и често ходихме по съседски у тях. Лекуваше какво ли не, кожни и всякакви болежки. Пълно беше с канарчетата и котки. Много ни обичаше нас децата и ни забавляваше
А сега следващата история. Една версия – да я наречем. Тези дни в социалните мрежи отново се заговори за Сашо Сладура. И за неговата трагична смърт в концлагер. Припомнихме за Александър Николов ефира на Пловдивската телевизия, оказа се, че много истории за неговите подигравки с властта се помнят. Някой се обади и каза, че „някакъв мръсник се опитвал да внуши, че Сашо е станал ченге“. Признах, че този мръсник съм аз. Ето я историята, така както съм я описал в третия том на „Запомнете Пловдив“. Може да се намери препечатана в няколко сайта. Но повечето пишещи по темата гледат да я подминат.
ЕДНА ОТВРАТИТЕЛНА ВЕРСИЯ ЗА ЖИВОТА НА САШО СЛАДУРА
Над Амфитеатъра туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по идея и с парите на Георги Лазаров, емигрант в САЩ, на когото дължим и присъствието на Мильо на Главната и на композицята в памет на убитите католически свещеници.
Тошо Африката ме помоли да снимаме откриването на паметника по-подробно и да запазим материала. Скоро го гледах, много народ от присъстващите вече ги няма.
Ако не беше доктор Лазаров, сигурен съм, пловдивският общински съвет никога нямаше да се сети за този бохем и мъченик.
Всички знаят, че Александър Николов, известен като Сашо Сладура, е арестуван през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там само след 11 дни е жестоко убит.
Той е не само виртуозен цигулар, но и известен бохем, който използвал всеки случай, за да се надсмее над властта, макар да е бил в някаква степен близък до най-големите на деня.
Една от най-популярните истории е от един банкет, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни другари. В края на вечерта тогавашния вожд, става, приближава се до музикантите и казва:”Е, ние смятаме да тръгваме”.
Сашо Сладура се усмихва и казва: ”Ако знаете, откога ви чакаме да си ходите…”
Освен уж вече доказаното убийство в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха „отвратителна“. И все пак.
През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия дойде Мария Паликарова – роднина на Сашо Сладура, за да изрази възмущението си от публикация за него в жълт вестник.
Оставаме на съвестта на колегите отговорността за написаното.
В хода на разказа Мария Паликарова намекна, че е много възможно Сашо Сладура да не е бил убит в лагера в Ловеч. И след дълго колебание разказа следното:
Един ден през 1961 година близките му получават сандъче с дрехите му и писмо, в което се казва, че „Александър Николов е починал от „сърдечен удар”.
Роднините му тръгват да вадят смъртен акт, но се оказва, че никой не иска да го издаде.
През 1974 година те получават документ, в който се казва, че лицето е „безследно изчезнало”.
Убит ли е Сашо или е наистина е изчезнал.
Мария Паликарова подрежда логически няколко странни факта.
Един ден в къщата идва непознат поляк. Не е ясно защо търси майката на Сашо – казва само, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир.
След това посещение полякът започва да пише на майката и на роднините.
В тези писма описва, че му се налага да пътува по света и заедно с писмата често изпраща кутии с шоколадови бонбони.
Странно поведение – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, задължително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията трудно са се намирали добри бонбониери.
Странното съвпадение кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали всъщност техен автор не е „мъртвият” Сашо?
Един букви приличат на почерка му, други – не.
Откриват още нещо странно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и пише Kacnimir – с CH вместо със Z.
Дали СН не означава, че авторът е Сашо Николов?
Един ден семейството отива да търси истината при Ванга.
Още като ги вижда, пророчицата се провиква:”Аз за живи не гледам!”. След което им казва, че Сашо е жив, живее далече, наскоро е катастрофирал, но няма опасност за живота му.
След две седмици идва писмо от „Поляка”, който се извинява, че доста време не им е писал.
Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.
След години писмата секват. Тайната обаче остава.
Дали Сашо – човекът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил размяна за живота си? Да замине на Запад с чужда самоличност като шпионин и подписвайки декларация, чу няма да се опита по никакъв начин да търси връзка с роднините си.
Възможно е да е успял да избяга, но този версия изглежда малко вeроятна.
Впрочем няколко дни преди да бъде арестуван той води при майка си много красива жена и я представя като своя годеница.
По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията.
Дали тя го е предала като непоправим враг на народа или е започнала вербовката?
Догадките на Мария Паликарова отнемат мъченическия ореол на големия музикант¸ но ако това е истина, би трябвало да подходим с разбиране – все пак смяната на идентичността едва ли е станала доброволно. А дали в крайна сметка Сашо Сладура все пак не е бил убит, макар и години след „истинската“ си смърт – заради нарушаване на правилата на разузнаването?
В подкрепа на версията за „втория живот“ искам да разкажа една подобна история.
В началото на 90-те години в България се завърна „легендарният партизански командир” Запрян Фазлов – Леваневски – след като е бил смятан за разстрелян от властта преди повече от 40 години и след като беше реабилитиран по-късно в една нашумяла книга на Давид Овадия..
Два пъти се срещах с Леваневски, който бързо бе обявен за мошеник и умря като „Лъжелеваневски”. С него имаше още двама мъже, които слушаха разказите, очевидно вярвайки в тях.
Човекът много ясно разказа как в нощта преди разстрела е бил отведен някъде, представен на някакви руснаци в кожени тужурки и конвоиран от тях в Москва.
Там го представят на Берия, в кабинета за малко даже се появява самият Сталин, след което му бива поставена някаква задача.
И тук Леваневски млъкваше и прескачаше десетина години от живота си. Не можех да измъкна нищо за този период. Както да получа обяснение защо след като вече е бил свободен човек, не се е обадил на роднините си.
Повечето от роднините му не го припознаха, но според Леваневски причината е била да не поиска своята част от имотите на фамилията, които в този момент държавата връщаше.
В същото време имаше документи, че е генерал от КГБ и че има право на генералска униформа.
Според мен тук също е имало размяна – живот срещу предана служба. Леваневски, разбира се, беше една примитивна личност в сравнение със Сашо Сладура, но дали на тогавашната система не са били нужни и такива хора – като палачи в лагерите в Сибир, примерно.
И историята с Леваневски остана незавършена, без ясен финал.
Преди няколко дни буквално ме спря човек на улицата, по-точно на паркинга между едни военни блокове, населени с офицери от запаса, и припомни, че той е бил човекът до Леваневски при нашите срещи. Искал да каже истината. А тя била – това е бил истинския Леваневски. Който наистина не бил разстрелян, както всички мислели толкова години.
Та като си помисли човек – дали на кадровата скамейка на нашите разузнавателни органи е имало много хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…
Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе
ДОПЪЛНЕНИЕ ДНЕС:
Всичко описано го чух лично. Няма как да е измислица. Въпрос на тълкуване. В същото време опонентите на тази версия веднага привеждат разкази, на хора, които са били свидетели как някой свидетел на смъртта на Сашо Сладура разказал на някой друг… Или видели тялото „в чувал“..
Та пак стигаме до проблема с героизацията или митологизацията в нашата история. Искаме всички наши герои да са се държали като онзи Антон от „Балада на комуниста“ на Веселин Андреев. Ама не е така. Да не се отклоняваме с други имена.
Все си мисля, че има хора, които знаят нещо повече. Може би чуто от бащи и деди. Затова и припомняме…Дано да стигнем до истината.
А ето и още нещо за Сашо Сладура от архивите на Пловдивската телевизия, запис от 2008 година: . https://www.youtube.com/watch?v=VX79JverqnA&t=83s