Калин Янакиев

В началото на миналата седмица в интервю по централна телевизия заявих, че в настоящата глобална ситуация (която определих като особено опасна) нашата страна се държи крайно двусмислено, и сравних политическото ни положение днес с онова, което сме имали в навечерието на Втората световна война и което в крайна сметка ни е довело до присъединяването към нацисткия Тристранен пакт, последвалата национална катастрофа и половинвековното руско робство. Разбира се, за отделените ми петнадесетина минути и при силното желание на журналистката интервюто да се концентрира върху друга тема аз не можех да защитя достатъчно убедително тази своя теза. Ето защо имам намерение да го направя в тази и в следващите си колонки в Портала.

И ще започна с твърдението, че съвременното българско общество изглежда наистина не е ориентирано в какъв свят живеем от поне три-четири години насам. Не си дава сметка и за това какво е състоянието на политическата ни система в контекста на глобалната международна ситуация.

Ще повторя, че днес живеем в един крайно опасен (и все по-опасен) в глобален план свят, но продължаваме да си мислим, че той не се е променил кой знае колко в сравнение с предходното десетилетие.

А това е абсолютно невярно.

Защото от поне пет години ние живеем в свят на възродил се (след почти един век) нацизъм, при това в една от най-големите и разполагащи с ядрено оръжие държави, с която България има особено дълга (и трагична) историческа свързаност. Нещо повече, от февруари 2022 г. този възроден – руски – нацизъм навлезе в своята последна (закономерна за всеки нацизъм) фаза – фазата на открита агресивна война, която, макар в настоящия момент да се води на ограничената територия на Украйна, вече има откровено заявена глобална перспектива и откровено дефиниран глобален враг – „целокупния Запад“, който от 2022 г. все по-открито и настойчиво бива сочен като „принудил“ Русия да нападне Украйна, като фактически „воюващ с Русия“ в Украйна.

В пълно съгласие с духа на стария Хитлеров нацизъм – днешният руски нацизъм стилизира своя глобален враг и идеологически: „целокупният Запад“, както знаят всички в Русия, е проникнат от „разчовечаващия човека либерализъм“, т.е. от днешния „еврейски бацил“, от който именно Путинова Русия е мистически призвана да го изцели. Русия днес сиреч не е просто държава, а – напълно в духа на Хитлеровия нацизъм – спасяващо човечеството от антропологична гибел царство – „Райх“ (наричан днес „Русский мир“).

Същевременно – пак аналогично с тридесетте години на миналия век – срещу този възродил се нацизъм стои един разединен и фатално подценяващ глобалната опасност свят. Днес той е дори още по-дълбоко разединен от тогавашния и още по-наивен (до степен на същинско малоумие) в преценката си спрямо него. Ако към 1938 г. вместо да обединят усилията си срещу Хитлер, Великобритания на Чембърлейн и Франция на Даладие са изтощавали силите си в съперничества по отношение на… Абисиния и в наивни заблуди, че Хитлер цели единствено възвръщане на отнетите му, населени с германци територии на съседните държави (т.е. стилизирали са нацизма като „иредентизъм“), то днес – още по-зле – най-силният противник на руския нацизъм, САЩ, са в откровена търговско-политическа война с цяла Европа, а повторно избраният президент Доналд Тръмп тъкмо в настоящия каверзен исторически момент възражда американския изолационизъм и е убеден, че може да омиротвори руския Хитлер, като притисне нападната от него страна и подари на московския фюрер съвременния „Судетски коридор“, т.е. Крим, Донецка, Луганска и Херсонска области от Украйна.

Свръх всичко това – точно както в 30-те години на ХХ век, когато в много от европейските страни различни дясно-консервативни сили са били фиксирани в опасността от съветския комунизъм (който тогава още не е бил главната опасност) и поради тази си фиксация дори са симпатизирали на националсоциалиста Хитлер, и днес редица западни „новоконсерватори“, десни „антиглобалисти“ и радетели на някаква си „Европа на отечествата“ упорито руинират общоевропейското единство и симпатизират на московския фюрер в борбата му с „либералния бацил“. Въпросните „нови консерватори“ от западноевропейските държави са и абсолютно слепи за това, че техните „колеги“ от по-източните предели на континента (Унгария, Словакия, Сърбия и др.) настъпателно и логично превръщат този свой „консерватизъм“ в откровена автокрация и даже – в най-последно време – започват едно изграждане на същински алианси на автократите в глобален план (дружбата на Орбан с Нетаняху например). Всичко това все повече прави московския фюрер от първоначално изолиран в своята Русия нацистки вожд, „диригент“ на новозараждащ се „Троен съюз“, т.е. руският нацизъм се превръща пред очите ни в нарастваща глобална сила, почти намерила си вече свои „мусолиновци“ и на запад, и на изток от Московията.

Като се добави към всичко това възрастващата мощ и глобални амбиции на тоталитарен Китай, който американският президент обявява за свой главен противник, но воювайки с него, неудържимо го тласка към Русия и към Европа, картината става още по-мрачна.

Ако през 30-те години на ХХ век Чембърлейн и Даладие биха могли да бъдат някак си извинени за наивността и слепотата си по отношение на нацистка Германия, преглъщайки аншлуса на Австрия и подарявайки на фюрера Судетския коридор в Чехословакия (в онзи момент нацизмът като глобално зло е нещо исторически ново и непознато), то днес идиотската убеденост на Тръмп (декламирана и от цял ред политически пионки по света), че разчленяването на Украйна ще тури край на Путиновата агресия, е направо непростима. Путинизмът изобщо, изобщо не е посттравматичен иредентизъм (прибиране на руските малцинства в държавата майка), предвиждан в края на миналия век от Збигнев Бжежински, не е дори поход за възстановяване на съветската империя в Евразия. Путинизмът – за всеки, който следи изгражданата от него глобална идеология – е маниакално желание за световно господство, за „хилядолетен Райх“, за „Русский мир“. Следователно, да мислиш, че Русия ще „кротне“, ако с натиск върху Украйна ѝ дадеш територии от съседната страна, които тя сама не успява да си вземе, е, да – пълен идиотизъм. Та нали и след днешния „Судетски“ подарък на власт в Москва ще останат Путин и неговата нацистка кохорта. А нейният „хоризонт“ е почти същият, какъвто е бил и този на Адолф Хитлер – не някакви си Судети (днес – не някакви си части от Украйна), а… светът или поне цяла Източна Европа. Да повтаряш грешката на Чембърлейн и Даладие от Мюнхен, септември 1938 г., за да ти дадат, видиш ли, Нобелова награда за мир, означава да си исторически аналфабет. А за уплътняване на мрака на днешната епоха трябва да признаем, че Америка, уви, има за президент тъкмо исторически аналфабет. Та Путин наистина трябва да е идиот (какъвто обаче той не е), за да пропусне да се възползва от днешната ситуация. За разлика от Чембърлейн и Даладие, които разрешават на Хитлер да вземе Судетския коридор, днес Тръмп сам иска да подари на Путин половин Украйна. За разлика от Чембърлейн и Даладие, които се карат помежду си за Абисиния, днес Тръмп направо воюва (икономически и подмолно политически) с цяла Европа и на тази, последната, ще ѝ трябва време, за да се консолидира като вече самостоятелна сила.

Как, как наистина да не се възползва от това московският фюрер? Та, ако за награда за „мира“ в Украйна САЩ снемат и санкциите върху Русия, Путин доста бързо ще бъде в състояние да продължи и да разшири агресията си, която е закономерна за всеки нацизъм. Като капак на всичко ние виждаме (всъщност виждаме ли?), че в безумно нападнатата от Тръмп Европа нацистка Русия още днес започва да си създава „гнезда“ за бъдещо разширяване. Съвсем наскоро изтече например информация за (почти реализиран) военноикономически алианс на Унгария, Сърбия и Словакия – ръководителите на двете последни неслучайно бяха единствените европейски лидери, удостоили с присъствието си парада за 9 май т.г. Всъщност не са ли това очертаващи се контури на една нова „Югославия“, този път не тъкмо Юго-„славия“, но без съмнение европейска – нека я нарека така – Анти-Окциденталия. А доколкото тази „Анти-Окциденталия“ е буквално на западната ни граница, а нас, българите, никой дори не намира за нужно да информира за нея, камо ли да реагира на създаването ѝ, мисля, че точно тук мога да завърша очертаването на контурите на глобалната епоха, в която живеем днес (и която – твърдя – е тревожно приличаща си с онази от навечерието на Втората световна война) и да започна вглеждането си в състоянието на България в нея. Това ще направя следващата седмица.


Калин Янакиев
Калин Янакиев
18.05.2025
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.