Калин Янакиев


На пръв поглед настоящото политическо положение в България на фона на очертаната в предишния ми текст глобална ситуация не би следвало да ни безпокои много, камо ли пък да ни позволи да го сравняваме с онова от навечерието на Втората световна война.

Макар и крехко, мнозинство в настоящия парламент имат политически сили, които декларират проевропейски позиции. Такива, при всичките си общоизвестни недъзи в други отношения са партията ГЕРБ, поддържащата управляващата коалиция партия на (да) одиозния олигарх Делян Пеевски, отказващата да се конфронтира именно по глобалните проблеми с управляващите опозиционна формация ПП-ДБ и дори приелите да „спазват коалиционна лоялност“ БСП и ИТН.

Достатъчно е обаче да се вгледаме малко по-внимателно в тази „успокоителна“ картина, за да си дадем сметка колко всъщностмоментна, моментно-конюнктурна е тя.

Първо: в парламента ни трети мандат присъства една абсолютно откровено пропутинска (т.е. пронацистка) партия – „Възраждане“, вече трета в 51 НС. И с която днес са в своеобразен антизападен, проруски алианс още две по-малки партии („Величие“ и „МЕЧ“), т.е. общо ¼ от настоящото народно представителство в страната е с пронацистка геополитическа ориентация. Никакво място за трайно спокойствие не би могло да ни даде и днешното присъствие в проевропейското парламентарно мнозинство на… БСП.

Трябва да си лишен от всякакво историческо сетиво, за да не си даваш сметка, че участието на тази партия в „прозападната коалиция“ е абсолютно и пак казвам – моментно-конюнктурно. Както по своето историческо потекло, така и по политическия си фундамент БСП е проруска партия в България, а това означава, че особено в нашите дни тя си остава принципна опора на проруските попълзновения у нас.

Накрай – ние имаме един (вече напълно разкрил се) като проруски (а значи – в глобален план пронацистки) президент, чиито последни политически актове са почти истерично усилие за съхраняването на един хоризонт на потенциалното ни отклоняване, ако не направо към „Русский мир“, то най-малкото към споменатия от мен миналия път „анти-окцидентален“ алианс на Унгария, Сърбия и Словакия.

Аз обаче смятам, че далеч по-важно за ориентирането ни в положението на България днес е не вглеждането в политическата повърхност, а в тенденциите, които наблюдаваме под тази повърхност. Защото трябва непременно да забележим, че най-малкото от 2020 г. насам (т.е. от същото време, в което и очертаната глобална политическа ситуация започна да се променя в опасна посока) партиите с традиция – с каквато и да било традиция – у нас непрестанно и с ускорени темпове започнаха да губят подкрепа за себе си, като тази загуба симптоматично върви ръка за ръка с пак така непрестанно понижаващата се избирателна активност на българските граждани въобще.

Тази тенденция остава незабелязана, доколкото съотношението на силите между тези партии все още остава непроменено в сравнение с предишното десетилетие, но е неоспорим факт (нека социолозите да посочат конкретните числа), че това тяхно съотношение се „произвежда“ от все по-намаляващи електорати.

Всъщност трябва да си дадем сметка, че тъкмо тази по-дълбинна тенденция принуждава днес тези партии да влизат във все по-странни и все по-безпринципни както за идеологическия им профил, така и за базисната им геополитическа ориентация коалиции. Спомнете си, че съвсем неотдавна (и разбира се, за много кратко) в България управляваше коалиция между т.нар. „градска десница“ (ПП-ДБ), популистката чалга-партия ИТН и… традиционната за страната ни „левица“ БСП. Подобна коалиция – както казах в началото – се мъчи да се крепи и днес.

Същевременно – пак откъм 2020 г. в България, и повтарям, при непрестанно намаляваща избирателна активност (т.е. при нарастващо политическо безразличие към традиционните партии) – в страната ни се „раждат“ само и единствено антисистемни партии, само антиевропейски партии и това, че те (все още) не успяват да постигнат мнозинство въобще не бива да ни успокоява.

Да, след 2020 г. угаснаха старите националистически партии, но на тяхно място се родиха национал-патриотарски формации с профил, много повече напомнящ за тайни общества и тоталитарни секти като споменатите „Величие“ и „МЕЧ“.

Именно от 2020 г. започна и възрастването на откровено путинистко-проруската партия „Възраждане“, която – не бива да си затваряме очите за това – оттогава непрекъснато увеличава подкрепата за себе си и повтарям, това, че към този момент не успява да я увеличи до критичен предел, не може да ни успокоява.

Съвсем скоро в България се роди – буквално чрез мафиотско „присвояване“ на традиционната малцинствена партия ДПС, една партия на едноличен олигарх (по грузински или въобще евразийски модел) – тази на Делян Пеевски, чиято настояща геополитическа ориентация, тъкмо защото тя е собственост на олигарх, във всеки момент и радикално може да се промени.

Пак към 2020 г. възникна (и оттогава се загнезди, след – спомнете си – първоначален взривен старт) една абсолютно неподлежаща на идентифициране по традиционните критерии (ляво-дясно, прозападно-проруско) „партия“ на чалга-разложени сегменти на българското общество – партия с родилно лоно… ТВ-шоу.

Ще повторя: откъм 2020 г. в България се раждат изключително такъв тип партии – чуждестранни агентури („Възраждане“), полумафиотски националистични секти („Величие“), партии на политически деградирала маса (ИТН), партийни образувания на нашенски олигарси като грузинския Иванишвили. И в същото време, макар и с все по-голяма мъка и с все по-руиниращи идеологическия им профил усилия да съставят парламентарни мнозинства… отмиратпартиите с традиция.

Общо взето, удържащата своя традиционен електорат „градска десница“ е все по-изолирана на обществената сцена. Поначало изградилата електората си на клиентелистка основа и конюнктурно проевропейска партия ГЕРБ продължава да се съхранява като „първа политическа сила“, но – виждаме го – това все повече зависи от моментната подкрепа на българския Иванишвили – Д. Пеевски. Дори изначалният антагонист на европейското интегриране на България, БСП, стремително (и непрекъснато от поне 10 години) се маргинализира, като е изтласквана от лидерското си място от други проруски политически сили.

Това е, казвам аз, политическата тенденция в страната ни от поне 5–6 години насам и тъкмо нея, а не моментните проевропейски „закърпвания“ на повърхността ние следва да виждаме. Тъкмо тази тенденция значи въобще не следва да ни успокоява, понеже, видиш ли, и днес и вчера, и даже (може би) утре в България продължаваме да имаме „проевропейски политически мнозинства“.

Те, повтарям, са инсталирани върху една все по-крехка повърхност, все по-силно притискана отдолу от една набираща мощ, направо казано – фашизоидна „дълбочина“. Като добавим към всичко това, че българските националистични „сдружавания“ и „формирования“ (колкото и дребни и по сектантскому налудни да ни се струват в момента) до едно са проруски и антиевропейски, място за спокойствие практически няма.

Добре, прилича ли си така очертаната политическа ситуация в България с онази от 30-те години на ХХ в.? Някой би могъл да каже, че това не е така. Само че дълбоко ще сгреши.

Ще припомня, че практически от 1928 г. до 1934 г. в тогавашното Царство България по почти същия начин и с ускорени темпове традиционните от началото на века партии губят своята, струвала им се, гарантирана подкрепа и пак по същия начин не съумяват да забележат това до момента на катастрофирането си.

Така например преддеветосептемврийският историк Никола Станев очевидно е оставал сляп за дълбинните процеси в страната, защото макар да твърди, че по време на правителството на „Демократическия сговор“ с премиер Андрей Ляпчев България „преживява национален подем“, съвсем не ни обяснява защо в такъв случай след изтичането на мандата на XXII НС през 1931 г. този „Демократически сговор“ губи изборите и на негово място с много голяма мъка се съставя коалиция – последната собствено парламентарна – между демократите, земеделците, либералите и радикалите – доста несъвместими помежду си и да – все още традиционни за тогавашното време партии, и която много прилича на днешните (от 2020 г.) нестабилни и нетрайни коалиции. В нея – особено след като премиер става Никола Мушанов – непрекъснато текат междупартийни дрязги, които все по-дълбоко изнервят обществото.

Всъщност случилото се в мандатите на правителствата на Андрей Ляпчев и на Никола Мушанов е свидетелство за това, че в последните години на второто и в първите години на третото десетилетие на ХХ в. в България тече същият процес, който наблюдаваме днес – всички партии с традиция губят обществена подкрепа, принуждават се да правят все по-безпринципни, „спасяващи“ демократичния ред коалиции, като в същото време (дали не и като причинители на тази деградация) под повърхността възникват и започват да се консолидират сили, ако не с нацистки профил (към онова време „звездата“ на Хитлер едва е започнала да изгрява), то с безспорно фашистки (мусолиниевски) такъв.

И ето – тъкмо те извършват преврата на 19 май 1934 г. – „Съюзът на запасните офицери и подофицери“, „Военната лига“ на генерал Пенчо Златев и конспиративният и откровено антидемократичен кръг „Звено“ на Кимон Георгиев. Симптоматично е, че този преврат, в резултат на който бива разпуснато XXIII НС, а само месец по-късно (на 14 юни) и всички политически партии, въобще не среща съпротива от страна на обществото ни, което ясно показва, че в предходния период в него са протекли процеси твърде аналогични на тия в нашите дни – руинирането на доверието в традиционните партии е достигнало критично равнище, а популярност са придобили новите фашизоидни сили.

Ще добавя, че след като година по-късно цар Борис ІІІ съумява да овладее тези строшили „отдолу“ парламентарния ред в България и „мусолиниевски“ по манталитета си сили и да наложи като назначавани от него премиери – първо Андрей Тошев, а после Георги Кьосеиванов, пак при пълното безучастие (а сетне и при сдържан ентусиазъм) на обществото, започва сближаването ни с нацистка Германия, завършило с подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. от Богдан Филов.

Не си ли приличат значи тогавашните процеси в България с днешните? Да, днес все още (и слава Богу) у нас отсъстват въоръжени антидемократични формирования като „Военната лига“, но за сметка на това при деградирането на традиционните партии – мощно довършвано от медийни внушения за „некадърността на политиците ни“, за „егоцентризма на партиите ни“, които „не могат и даже не искат да дадат мир и стабилност на страната ни“ – ние вече имаме почва, напълно подготвена за евентуална поява на такава сила, към днешна дата имаща за идеал „стабилното управление“ на Путинова Русия.

При базисната русофилия на всички (и единствено раждащи се от 5 години насам) несистемни политически образувания рискът от такава проява става особено силен. При това тази потенциална сила вече си има и своя „Кимон Георгиев“ (да – не „цар Борис“) в лицето на все по-истерично конфронтиращия се с всички проевропейски партии президент Румен Радев.

Направо ще кажа, че ако утре-вдругиден подобна „Кимон-Георгиева“ сила съумее да изтласка днешните традиционни партии с намаляващо доверие, тя тутакси (а не бавно, както е станало в 30-те години на ХХ в.) ще преобърне геополитическата ни ориентация към нацистка Русия. Защото обществени предпоставки за това днес има дори още повече, отколкото е имало през третото десетилетие на ХХ в. за ориентирането ни към Хитлерова Германия. Тях ще се опитам да очертая в следваща колонка.