В началото на 80-те години аз, като архитект, спечелих конкурс за експериментално училище в един от районите на Пловдив – проект, който не видя бял свят, макар че спечели национална и международна награда.
Малко по-късно при мен дойде директорът на Математическата гимназия, един от нейните основатели и човекът, благодарение на когото гимназията стана това, което е – доц. Кирчо Атанасов. Тогава той още не беше доцент. Покани ме да направим заедно проект за нова Математическа гимназия, чието място тогава беше определено да е в края на града.
И започнахме с него Одисеята – проучвания, писма, изследвания. Тогава нямаше интернет. Писахме и събирахме материали и планове за Оксфорд, Кеймбридж и Харвард. На тази база съставихме концепция. Той искаше да направи не просто училище, а научен, образователен, обществен, културен и спортен център за целия град.
Работихме по проекта в продължение на пет години. Обиколихме какви ли не инстанции – министри, първи секретари, кметове. И в края на краищата се преборихме и сътворихме един проект, за който Кирчо Атанасов – царство му небесно, един уникален човек, който нямаше деца – казваше: „Ето, това е моето дете. Обичам този проект като свое дете. Тук съм си оставил душата.“
Проектът беше структуриран по супериновативен за онова време начин. В него имаше неща, за които тогава още никой не беше чувал – например астрономическа и геофизична обсерватория, елементи, които днес отново са актуални. Имаше голям басейн, голяма многофункционална зала, голяма аула. И всичко беше разработено така, че да отговаря на терена и на „розата на ветровете“ – сумарен показател за посоката на ветровете. Пет години труд, мисъл и вдъхновение. И стигнахме до първа копка. За жалост, тя се състоя малко преди 10 ноември 1989 г. И нещата останаха дотам.
Минаха трийсет и пет години, от които пет бях заместник-кмет и главен архитект на Пловдив. И аз не успях да се преборя този проект да се осъществи. Предназначението на терена се променяше няколко пъти по лобистки интереси, и тази година – най-накрая – се стигна дотам, че Общината обяви търг. Но не за проект, а за инженеринг.
Строителната фирма, която спечели – същата, която печели всички търгове в Пловдив – си нае архитект, който прави това, което фирмата му каже. Аз предложих на отговорния заместник-кмет своя проект като дарение, което щеше да спести на Общината милиони и време за проектиране. Той обаче отмина предложението ми с мълчание.
Онзи ден гледах представянето на новия проект от архитекта, нает от строителната фирма. Тъй като заданието за проектиране, предоставено от Общината, е правено по моя проект, новият представляваше кавър-версия на моя, но от недостатъчно добър изпълнител.
И най-важното – там липсваха някои от основните ценности, които Кирчо Атанасов беше вложил в идеята за този център – душата си. Най-важното било, че тази, новата сграда щяла да бъде построена не с тухли, а с предварително приготвени стоманобетонни елементи, като новия стадион на ЦСКА. Добър ден! Аз съм проектант на стадион „Пловдив“ и още през 1987 година новата му част беше изпълнена с такива елементи, което ноу-хау след това беше приложено при изграждането на Олимпийския стадион в Атина.
Наранен съм и ме боли, не защото съм проектант. Най-много съжалявам и тъгувам, че душата и мечтата на Кирчо, ще бъдат преформатирани, както сега е модерно да се казва. И няма да бъдат верни в оригинала.
Направих следното:
Предложих новият и моят проект да бъдат подложени на обществено обсъждане, както и на обсъждане в професионалната гилдия, за да се избере по-добрият. Моят проект всъщност не е стар – той беше актуализиран преди няколко години, когато директор на Математическата гимназия беше проф. д-р Ивайло Старибратов. В него са заложени иновативни концепции и решения – фотоволтаични мембрани, енергийна самостоятелност, биоклиматична архитектура. Старибратов дори беше осигурил финансиране. Но тогавашният кмет поиска своето… и нищо не се случи.
Днес не ми остава нищо друго, освен ритуалът на сбогуването.
Ще увия едно цвете със заглавната страница на моя проект – онази, която носи подписа на майстора Кирчо Атанасов – и ще отида да го положа на гроба му. Това ще е погребението на една мечта.
Послеслов
Макетът на този проект вече четири десетилетия стои в изложбената зала на Математическата гимназия – като реликва, като гордост. Ще помоля сегашната директорка да го кремира в двора на училището – по повод 40-годишнината от неговото създаване и 80 години от рождението на Кирчо Атанасов, чиято душа беше зазидана в този проект! Неговото дете!
Нека се отвори място за творенията на новата прогресивна власт.
УСПЕХ!!!
Нагоре