Дъщеря ми е абитуриент и покрай нея надникнах в кухнята на абитуриентските балове. Вече не е едноактна пиеса, а сериал.
Преди и след 24 май всеки ден има събитие. Освен бала на учебното заведение има и ежедневни изпращания и посрещания на абитуриенти – приятели, поне по двама на вечер. Програмата е до зори. Костюмите за основното събитие конкурират Евровизия, а превозните средства до тържеството могат да попълнят каталози на Формула 1,Подемно-транспортни машини и история на автомобилостроенето. Не видях само танк и хеликоптер.
Спомних си за моята абитуриентска вечер през далечната 1970 г. в родния ми град-Велико Търново. Костюмът беше задължителен атрибут – шит от японско дубле. Баща ми поръча обувки, тогава на мода бяха трендафорите. Обух ги единствено на бала и после седмица си лекувах пришките. Изпращането беше в къщи следобед. Присъстваха вуйчо ми и вуйна,д а ме видят в костюм, защото дотогава дрескодът ми беше ученическа куртка и фуражка. Отиването с автомобил беше започнало да излиза на мода, но леките коли бяха кът. Включително и за мен. Мой приятел имаше дядо-файтонджия. Споразумяхме се. А аз бях в математическа паралелка-24 момчета и 4 момичета. Поканих моята фаворитка за дама. Когато отидох да я взема с файтона, тя притеснена ми каза, че родителите са и осигурили автомобил. Отидох със сестра си, като обиколихме града, макар че балът беше в залата на ДНА – на 100 метра от нас.
На практика след бала напуснах Велико Търново. Когато випускът се събра на 50 годишнина от завършване, моята съученичка ми сподели, че още не може да си прости отказа си, продиктуван от родителите и. Каза ми, че за компенсация е кръстила сина си на мен. Онемях!!!
