Първата кола е като първата любов – незабравима. Особено едно време.
Арх.Олек Каразпрянов написа спомен за първия си ВАЗ 2101, който предизвика огромен интерес. Ето за какво става дума.
https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/07/19/za-syvetskiia-lek-avtomobil-vaz-2101-jiguli-koito-pokysno-st.1956745
Завидях. Толкова години си мечтах за Лада. Първо за 2101, после за 2103, после за 2105, по едно време кандисах за 2104, накрая за Лада Самара. Годините минаваха, но редът ми все не идваше.
Междувременно реших, уморен от чакане, да си купя Москвич.
Едно време имаше ясна йерархия – оценяваха те безпогрешно по колата.
Най-важни бяха хората със западни коли. Те бяха много малко, целият град знаеше кои са тези хора и откъде имат такава кола.
Най-престижната марка беше Мерцедес, но имаше и някои по-редки.
Обикновено притежателите на такива коли имаха легална валута – от роднини, от работа в чужбина, от попадане в групата на „правоимащите“, също от търгове с конфискувани коли и т.н.
След това идваха лицензните западни коли – Лади, Полски фиати, по едно време пуснаха ирански Рено 5, сръбски Застава и т.н. На първо място в тази група бяха българските Булгарено – начело с Булгаралпин.
Леваците караха Вартбург, Шкода и Москвич. Още по-надолу бяха Запорожец и Трабант. Сигурно изпускам някои марки – може да добавяте.
Бързам да започна с Москвича.
Не помня коя година мама и тате ми направиха вноска. Внасяш 1500 лв и чакаш. След някоя и друга години вече имаш повод да ходиш до Мототехника и да гледаш таблото с номерата.
Имаше десетина марки. Най-много се чакаше за Ладите. А за Москвич имаше даже моменти, когато можеше да купиш на момента.
Та такъв момент дойде през 1979 година. Точно бях изкарал шофьорските курсове и ми трябваше кола да карам малката ми дъщеря на детска градина. Валута нямах, номерът на вноската ми беше далеч от ВАЗ 2101 поне, но един ден във вестника се появи обява, че всеки може да си купи свободно Москвич. В този момент ги сглобяваха и в Ловеч и изглеждаше имаше повече предлагане, отколкото търсене. Освен това бяха пуснали някакъв модел 2140 Д. Дефорсиран. Хората се плашеха от това Д-е.
Познавачи ми обясниха, че това е модификация – руско изобретение. Буталото се „пристъргва“ образно казано и запалването става при по-ниска компресия. Тоест, колата върви и с по-евтин бензин – 76 октана, ако не се лъжа. Сега такъв бензин няма.
Освен това в складовете на Мототехника се бяха насъбрали коли с някакваи дефекти, с отвратителни цветове, рекламирани и т.н.
Хич не ми се искаше първата ми любов да е Москвич, на алтернативата беше безкрайно чакане.
Теглих някакъв заем, мама даде някой лев и така събрах – ако не се лъжа 4750 лева. Отидох с двама приятели за кураж в Мототехника, пуснаха ме в двора и трябваше да избера между доматеночервен и тревистозелен Москвич.
Избрах зеления.
Доста приятели ми се присмиваха, но когато минах край тях в първия проливен дъжд, вече ме гледаха със завист.
Никога няма да забравя този дъжд. Бях паркирал пред работното ми място, притичах няколко крачки и влязох вътре. Миришеше още на ново. Дъждът обливаше колата, очаквах отнякъде да протече, но не… И чистачките работеха. Щастие!
Сега няколко думи за Москвичите. Разбира се, в интернет има достатъчно написано за историята, но ще добавя няколко факта, които научих от по-стари пловдивчани.
Първите Москвичи, скоито се продават масово в града са 407. След това идват 403 и 408. И доста по-късно 412 или 2140.
В Новата махала – срещу Света Петка, едно време имаше много сервизи. Държаха ги стари майстори, работили и преди войната.
То когато им докарали един от първите Москвичи, те се събрали на експертен съвет, вдигнали капака, заничали, лягали отдолу и накрая отсъдили: „Че то си е Опел, какъв Москвич“.
Даже открили някаква част – лята, на която имало отпечатък от немската преса, която съветските другари пренесли от победена Германия.
Карах няколко месеца гордо новата кола, докато един колега ме попита дали съм сменял маслото. Време било. Ха сега де.
Хванаха ме „батковците“ в автомобилното дело и ме заведоха в едновремешния сервиз „Москвич“ на Цариградско шосе. Беше може би най-големият в града.
Пратих на касата смяна на масло и се наредих на опашката. Казаха ми да дам истимар на майстора едно левче. Срещу което той щел да цръкне масълце и на други места, за което трябвало иначе да платя два лева.
Та си поделихме по левче.
Няколко пъти ходих на сервиз през годините и там видях целия социализъм събран на едно място.
Всеки втори идваше с някаква „връзка“. Пререждаха те безцеремонно, ако не те е довел някой, приемчиците те гледаха с презрение. Все нямаше някоя част, която обаче я имаше в джоба на някой майстор.
Веднъж отказах да си платя за една дреболия, която беше в джоба на приемчика, накарах чичо ми да отиде от Плевен в завода в Ловеч и да я купи за три лева. И какво от това.
Та за всяко нещо трябваха връзки – да не разказвам, това сме го гледали на кино.
Дойде време и аз да стана връзкар.
Като един от хората, които правеха нашумялото на времето Тв състезание „За един милиард“, се запознах с шефа на сервиз „Москвич“ в София. Сервизът участваше в сътезателната програма, тоест, бяха зависими в някаква степен и от мен.
Закарах колата в София, влязох в кабинета на директора, който уж ми се зарадва.
След малко извика някакъв началник цех и му каза дословно:
Ние с моя приятел Евгений сега ще пием по една-две водки. А ти в това време ще му ремонтираш колата, която е отпред – да стане като нова!
Е, аз мога да мина и утре – махнах с ръка благосклонно. – Да не бързат.

Даже не ми искаха пари. Чак тогава разбрах какво щастие е да караш Москвич при социализма…

Очаквайте продължение…

Евгений Тодоров,
Москвич 2140Д, рег.номер П 7162М