Малко преди Бъдни вечер се унесох в спомени и се сетих за руската салата на мама.
Ако някой не е чел написаното – ето го
https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/12/27/.1973266

Появиха се доста коментари, даже политически, но най се зарадвах, когато една читателка – колежка-бакалка от 90-те, потвърди моите спомени и наблюдения, че преди 30 години даже кварталните магазини продаваха по Коледа по стотина килограма руска салата. И МЛЕЧНА САЛАТА – добавя колежката.
И отново се пренесох в първите години на Прехода. Дали в тези смешни за някои спомени на едновремешните първи частници-търговци не се крият някои по-големи истини за един период от българската история?
При комунизма и руската салата, и млечната салата бяха нещо празнично.
Да посетиш „Алафрангите“ с гадже, да намериш маса, да пиеш две водки с една млечна салата – а ако имаш повече пари, да поръчаш наденица с пържени картофи и бутилка „Брезовски мискет“ – има ли по-голям празник от този?
Някой ще каже – че какво ви е коствало да си направите млечна салата вкъщи? През лятото – нямаше проблеми. Ама през декември пресните краставици бяха по-дефицитни от луканката.
На няколко пъти преди Нова година пускаха в Халите замразен таратор – в картонени кутии. Краставиците бяха стъргани, а не рязани. Като се размразеше и изцедеше, можеше да се получи някаква салата.
И руската, и млечната салата бяха нещо като бананите в началото на демокрацията. Не можеше да свикнем, че ги има навсякъде. И постепенно интересът към тях изчезна. Дали се вядохме или конкуренцията не минимализира пазарния им дял – както биха казали специалистите?
Но пък е приятно да си спомним.
Млечната салата се появи в Пловдив в началото на 70-те години. В София не бяха и чували за нея. Посветихме й специално изследване и открихме първата рецепта в готварска книга от 1956-а. Тоест, тя има по-дълга история. Само че в тази рецепта не се споменава за изцеждането на млякото.
Онова кисело мляко – колкото и да си го спомняме с носталгия, отделяше доста вода и не ставаше за салата. Може би точно в Пловдив някой е узаконил технологията с изцеждането в торбичка и е вкарал продукта в менютата на Балкатурист.
Едни й викаха по старому „сух таратор“, други я кръстиха „Снежанка“.
Стана модна и задължителна част от менюто на всяко уважаващо себе си пловдивско заведение.
Сега се намира рядко в менютата. Макар да не е трудно да се поддържа присъствието й – държиш в хладилник едно кутия готова салата – за всеки случай. Ама когато е престаяла, се усеща – краставицата е омекнала.
Има и нещо друго – сега салатите се оскъпяват – и като грамаж, и като продукти. Целта е една салата да се докара докъм 19 лева и заведението да спечели от нея едно 12 лева. Най-лесно се вдига цената с морски дарове – пък ако ще да има вътре една скарида. Примерно.
А за 19 лева трябва да ти сложат на масата две-три кила млечна салата.
Та едно време за някакви стотинки ти сервираха три топки салатка, гарнирана с магданоз или копър.
Че Пловдив беше далеч преди столицата по отношение на Млечната салата, имам неопровержимо доказателство.
В края на 1973 година в Пловдив дойдоха десетина именити писатели. В онези време Профсъюзите не организираха стачки, а се грижиха за културното израстване на работниците , организирайки срещи на трудовите колективи със столични писатели. Групата включваше любими на хората белетристи и поети, даже Даман Дамянов беше дошъл.
В края на тридневната програма се състоя едно скромно банкетче в „Тракийски стан“, на което като млад журналист имах щастието да присъствам.
Започна се с аперитивче с млечна салата. Именитите гости, които в столицата сигурно посещаваха най-елтнити ресторанти, боцнаха от пловдивската млечна салатка и ахнаха от възторг. Признаха, че такова нещо у София немали. И попитаха за рецептата.
Най-старшият от страната на домакините беше тогавашният главен архитект на града арх.Матей Матеев. Той той взе думата, обясни как се изцежда млякото, как се реже краставицата, как се добавят орехите и копърчето… След което направи пауза, въдъхна извинително и добави: „И се слага и чесън – С ИЗВИНЕНИЕ“.
Това „чесън с извинение“ го запомних цял живот.
Проблемът е, че без чесън салатата не се получава.
Когато на масата поръчва млада двойка, някои сервитьори питаха с мръсен подтекст „с чесън или без?“. Което означаваше дали след вечеря са предвидени някакви интимности.
Ако двойката беше на първа среща, но ергенът имаше някакви тайни планове, настъпваше неловко мълчание. Да си разкрие ли отсега картите или…
Някои опитни сервитьори намериха изход и на млади двойки сервираха чесъна отделно – в ъгълчето на чинията. Имал съм случай, когато сервитьорът се наведе над ухото ми и прошепна съучестнически „сложил съм чесънчето отстрани, ти прецени дали да го омешаш“.
Най-здрави бяха връзките, при които още при първата млечна салата двойките се омешваха чесънчето.
Напоследък като че ли по-популялрна стана гръцката салата дзадзики която е горе долу същото – плюс мента. Има и турски вариант, и сръбски.
Едновремешната пловдивска салата обаче си остана класика.
Някъде през 90-те години ни дойдоха важни гости от София. Заведохме ги в „Камбаната“ – Дидо беше жив.
Гостите бяха с две деца – навлизащи в тийнеджърската въраст.
Поръчахме за всички млечна салата – като задължителна в Пловдив.
Сервитьорът си записа всичко и точно тръгна да изпълнява поръчката, когато едно от децата попита:
А млечната салата с прясна краставица ли е или с кисела?
И тук сервитьорът се изправи гордо – даже надменно, и попита:
– Вие да не сте софиянци?
Гостите си признаха.
Сервитьорът продължи още по-високомерно – като аристократ, попаднал сред пейзани:
– Така си и помислих. Защото такава гадост като млечна салата с кисела краставица правят само в столицата.