Преди дни по Пловдивската телевизия-ПОТВ се заговори за улица „Патриарх Евтимий“. Съзнанието ми се изпълни с хиляди спомени все едно, че всичко се е случило днес, вчера.
.Живях на това място повече от 30г. Познавах всеки един съсед, знаех историята на всяка една къща.
Това е една от старите емблематични пловдивски улици позната на много пловдивчани.За тази улица е писано и говорено много. Но има една чат от улицата, която е доста по малко позната, дори забравена.Това е частта започваща от къщата на Джугаланови и свършваща до някогашната закусвалня София.
Заживях съвсем близо до тази улица, където тя се пресичаше с ул.Съединена България. Годината беше 1954. Много добре си спомням денят на преместването на нашето семейство в новия дом. Това стана през един много мразовит януарски ден. През целия ден валеше сняг. Беше мрачно, влажно и студено. Докато пренасяха багажа, аз трябваше да стоя в една от стаите и да кротувам облечен в едно дебело палто. Нямах шапка, защото не обичах шапките. Усещах някаква тъга непонятна за мен. От прозореца седнал на някакъв сандък гледах безлюдната улица, студът беше прогонил хората. На улицата стоеше един верижен трактор. Така си стоя там до началото на лятото.
Казваха, че зимата на тази година била една от много дългите и мразовити зими.
Всички улици в махалата бяха павирани.Тротоарите бяха настлани със сотирски плочи, квадратни,положени върху пясъчно легло. Не знам защо,но тези плочи много често се чупеха, разкривяваха. Бордюрите бяха от монолитен естествен камък сиенит. По улицата бяха насадени едни дървета, на които им викахме салкъми. Напролет цъфтяха с дребни бели цветчета наредени на гроздове. Есента от тях капеше някаква лепкава течност. Близо до къщата на господин Ангелов на тротоара имаше едно орехово дърво. Още преди да узреят орехите децата ги брулехме с камъни. Белехме им зелените кори и пръстите ни ставаха кафяви.
По тази улица почти всеки ден минаваше някое погребение. Изпращаха починалия във вечния му дом в гробищата на тогавашната ул.Лиляна Димитрова. Най отпред вървеше катафалката.Теглеха я два коня, които бяха наметнати с черни наметала. Кочияшът стоеше на високата капра облечен в черни дрехи. На главата си имаше черен цилиндър. След катафалката бавно вървяха роднините ,близките и познатите на починалия. Катафалката беше боядисана в черно. От четирите страни беше остъклена и вътре се виждаше ковчега с покойника, покрити с много цветя.
От старите къщи от онова време все още на местата си стоят къщите на Джугаланови и къщата на Румяна Станчева.
Имаше един период от време, когато тук се случваше нещо, което ме караше да го чакам с интерес.По улицата минаваше един мотоциклет марка Ява, чехлословашко производство. Беше лъскав, блестяш на слънцето, привличащ погледа. През тези години мотоцикрлетите в града се брояха на пръсти. Беше ми приятно да го гледам и да чувам шума на двигателя му.
Минаваше през определени часове, сутрин и следобед. Необичайното беше, че мотоциклетът се управляваше от една млада жена или момиче. Беше с панталон и яке. Тогава на мотоциклетистите не се изискваха каски на главата и гледах как нейните руси коси се развяват от насрещния вятър. Имаше нещо, което ме привличаше, нещо все още неосъзнато от мен, тогава необяснимо, което разбрах доста по-късно. Все още с приятни усещания продължавам да си спомням тази гледка.
Това остана един от чудесните ми детски спомени от ул.“Патриарх Евтимий“ и младата ,красива мотоциклетистка.
Останах много приятно изненадан, когато доста от някогашните жители на махалата се свързаха с мен. Бяха изненадани,че някой след толкова години си спомня и споделя спомените си от махалата.
13.04.2025г.
арх.Олег Каразапрянов
[email protected]
