Ако застанете на площада пред сегашната Първа поликлиника и погледнете нагоре на север към тепето, погледът ви ще срещне една уникална гледка, която близо 200г.остава непроменена. Гледката е уникална и неповторима. Погледъг ви неминуемо ще се спре на камбанарията на храма Света Петка Стара
Преди повече от 65г. живеех на Понеделник пазара и всеки ден след обед в 17,30 часа от от камбанарията се разнасяше звукът на камбаните. Бях навикнал с този камбанен звук, който винаги в мен предизвикваше приятни усещания, а и знаех колко е часът.
Звукът от камбаните звучеше тържествено. През деня камбаната биеше и за починалите, но по доста по различен начин, звучеше тъжно, монотонно, защото ти казваше, че някой човек си е отишъл.
Всеки петъчен ден сутринта ,когато в храма имаше служба, пак се чуваше камбанен звън.
Дълги години камбанният звън се чуваше из целия Понеделник пазар. Имаше върволица от вярващи, запътили се по каменните стъпала към храма. През другите дни това място винаги е било доста безлюдно.
Виждал съм как камбаните се задвижват като се дърпат отдолу едни въжета. За дърпането на въжетата се иска доста сила.Това ежедневно го правеше една възрастна, крехка жена, изкачайки няколко десетки стръмни стъпала от дялан камък, за да стигне до площадката на камбанарията. За нея нямаше празник, нямаше почивен ден.
Познавах тази жена, бях дете.Живееше в малката къщичка, намираща се на крачки от храма. Грижеше се за храма, чистеше, подреждаше. Беше вдовица. Наричаха я крахтенката. Живееше с двете си деца, които бяха около двадесетгодишни. Дъщеря й Лилито сутрин рано отиваше на работа и се връщаше късно, по тъмно.
Синът и Кольо също работеше някъде. Не знаех къде работят и не ме интересуваше. И двете и деца бяха приветливи, добри, работливи. Винаги ми беше радостно да се срещна с някой от тях и да поприказваме.
Пред южната фасада на храма имаше неголяма площадка, на която човек можеше можеше да поседне, да отдъхне и да огледа отвисоко Понеделник пазара. Площадката беше с настилка от оформени в правоъгълник сотирски плочи. По края имаше красив железен парапет. Всяка пролет го боядисваха в тъмнозелен цвят. И на други места имаше такива парапети. якои от тях ги откраднаха.
От цимент беше направено място за сядане, нещо като пейка по цялото протежение на фасадата.В източния край, до апсидата имаше едно дръвче, по което напролет се появяваха много красиви розови цветчета. Когато започваха да се появяват тези цветчета, значи времето вече се е затоплило. Имаше една скала, която като че ли беше там, за да подпира апсидата.
Скалата беше излъскана, защото учениците от близките училища се катереха по нея и най-отгоре скрити зад нея можеха да пушат цигари на спокойствие.
Интересно е, че на тази част от Джамбаз тепе никога не е имало електрическо осветление. Защо ли?
Тук идвах през пролетта, а също и през топлите слънчеви есенни дни. Обичах да си взема някоя книга и да дойда тук, да се настаня на пейката и да чета, чета…
Доста книги прочетох тук, без някой да ми пречи, да ме смущава. Това беше моето любимо място.
Крахтенката,Лилито и Кольо вече ги нямаше.
До 1860г. храмът е посветен на света Петка . Към 1860 г. храмът преминава в гръцки ръце поради многобройното гръцко население в махалата. Във връзка с това почитта към света Петка се изменя в почит към света преподобна мъченица Параскева. „Света Параскева“ става отново българска през 1906 г., в новопостроения изцяло от българи по-голям храм „Света Петка“.
В сегашния си вид храмът е издигнат през 1836 г. с ктиторството на богатия пловдивски чорбаджия Вълко Чалъков−Големи.
За построяването са допринесли много пловдивчани, българи от околните села и градчета
Ето как Константин Моравенов описва старинния храм „Света преподобна мъченица Параскева:
„На широкия мегдан в едно урвесто място, на една височина под Джамбаз тепе, имало една малка черковка гевгирена, с печени тухли, направена по староархитектоническа направа – пет разкрачи надлъж и шест нашир, с един олтарец, гдето да се навъртат двоица попове, осветена на св. Параскева. Като предложим това място черковно като на търкало и в средоточието черквата, 3/8 от мястото покрити са от камъка на тепето, 5/8 урвестото място до равнището, преградено с една проста стена, съставляваше дворът. В него се закопаваха махленските мъртъвци и на болест от чума или холера всичките граждани пловдивци…”
Самата църква е с една апсида, каменни стени и дървен покрив без вътрешни подпори. Фасадите са измазани с варова мазилка. Преди много години можеха да се забележат останки от цветни фризове под покривната стреха.
Деветте образа в царския ред на иконостаса са рисувани от Захарий Зограф .Малките икони над тях са на художници от Одринската школа, чийто най-известен представител е Никола Одринчанин. Тук е бил единствения по рода си е и архиерейският трон с инкрустация от седеф и слонова кост.
Казват,че в храма е имало аязмо, което навремето било известно с това, че водата му лекувала очни болести, щом вярващите се обръщали с гореща молитва към света Параскева.
В началото на 70-те години на ХХ век храмът е затворен, което става причина постепенно да изпадне в запустение.Официалното му откриване след основен ремонт става на 9 декември 2007 г.При възстановителните работи под Светия престол е намерена ктиторска бележка, посочваща датата на освещаване.
22.01.2025г.
арх.Олег Каразапрянов
[email protected]
