Първа част
Спомените ми са някъде от 1954-1957г.

Продължение – виж и https://3nai.blog.bg/regionalni/2024/12/15/liubimoto-letovishte-na-starite-plovdivchani-letovishte-bial.1932739
В детското ми съзнание това летовище винаги ми е изглеждало загадъчно, тайнствено, странно и в същото време много привлекателно и интересно.
Лошият планински път стигаше до едно малко площадче, без никаква настилка и задънваше в една бяла четириетажна постройка. На първия етаж имаше ресторант, който понякога работеше, а друг път не.
Вече много по късно около 1990 г. няколко пъти се срещнах с Жана – собственичката на тази сграда. Пред заведението имаше тераса и седнали там на масата прекарвахме няколко часа в приятни и интересни за мен разговори .Жана беше пловдивчанка, която преди доста време беше напуснала Пловдив и сега живееше в София. Идваше тук да наглежда имота си, а и да прекара известно време на чист въздух, спокойствие и красива природа. Искаше да продаде сградата и да се отърве от многото грижи по нея. Още тогава сградата беше много добре поддържана. Оттогава с Жана повече не се видяхме.
Недалеч от къщата на Жана, по пътя към къщата на адвокатите, имаше една двуетажна каменна постройка. На първия етаж имаше магазин, в който продаваха домашни потреби и хранителни стоки. Най много се търсеше газ за горене за газените лампи, с които хората си светеха вечерно време. Търсеха се и свещи. Много се търсеше захарта необходима за тези, които варяха сладко. Предвидливите си носеха захар от Пловдив. Продаваха манерки за вода, от алуминии отвън бяха облицовани с кожа, която като се намокреше държеше водата в манерката хладна. Манерката имаше катарама, с която вожеше да си я закачиш на раницата. Много исках да ми купят манерка,но не ми купиха.
До сградата имаше един агрегат за производство на електрически ток, който работеше на нафта. Пускаха го вечер, когато мръкнеше. Беше с много малка мощност, защото лампите захранвани от него едва мъждукаха, а и от него до вилите разстоянието беше доста голямо и загубите на ток са били големи.
За почивка тук най подходящ е месец август.
Вилата на адвокатите и днес се посещава и поддържа от адвокатите и техните семейства.
Имаше две вили близо една до друга, не знам кои са били техните собственици, но те бяха вече национализирани и се ползваха от служители на тогавашния Пловдивски окръжен съвет. Тук на почивка със семействата си идваха Тодор Звездов и Георги Кълбов.
В тези вили и аз с моите родители прекарах няколко поредни лета на почивка. Във всяка стая имаше по едно семейство. Тоалетните бяха навън. В една от стаите на първия етаж беше кухнята, където се приготвяше храната за почиващите. Имаше си готвачка, но на помощ идваше някоя жена от почиващите да бели картофи, да чисти ориз или леща, да мие посудата. Месото се съхраняваше отвън на поляната под един бор в един дървен шкаф отпред затворен с мрежа. Хладилници тогава нямаше. По време на почивката два-три пъти на поляната пред вилата, когато се мръкнеше се палеше голям огън, беше нещо като традиция. Няколко дни преди това децата събирахме изсъхнали клони, дървета за огъня. Образуваше се една купчина висока човешки бой. По мръкнало дори и през лятото ставаше доста хладно и тогава запалваха огъня. Всички се нареждаха около него. Времето минаваше в приказки, спомени.
Спомням си как тук настъпваше мракът. Някак си бавно и неусетно.Ставаше толкова тъмно, че нищо не можеше да се види. Тогава обичах да легна на някоя поляна и с часове да съзерцавам звездите. Понякога някоя звезда падаше, описвайки светла диря. Дали в този миг някоя жива душа напускаше земния си живот?
Бяха ми купили една книжка, която се казваше „Нашето звездно небе”. От нея научих разположението на планетите, звездите и тяхното разположение.
А имаше нощи, когато изгряваше много ярка луна. Светеше така ярко, че ставеше светло като през деня. Тогава баща ми ме хващаше за ръка и ме повеждаше към една красива поляна покрита с трева и билката „овчарска торбичка”. На отиване вървяхме надолу по една стръмна горска пътека.Чувах непознати за мен звуци от гората и дори изпитвах страх. Стисках ръката на баща ми още по силно. Искаше ми се да се връщаме.
Един ден почуствах силни болки в корема. Не минават. Лекари няма и лекарства няма. Не знам как и къде на летовището баща ми се срещнал с някакъв руснак. Руснакът казал да ми направят чай от „овчарска торбичка”. Направиха ми чай. Пих сутрин, обед, вечер и наистина болките минаха.
На билката машерка народът и викал „овчарска торбичка”.Помагала за много болести, затова всеки овчар винаги си носел в торбата стръкчета от нея.
Зимите на това място са доста продължителни и понякога снегът се задържа чак до месец май.Тук с родителите си посрещнах една Нова година с колеги и приятели на баща ми. Тогава тук за пръв и последен път чух на живо вой на вълк. Виеше през нощта. Беше мразовита зима, може би зимата на 1962г. Имаше дебела снежна покривка.
Тук като дете срещнах и се запознах с пловдивския художник Любомир Купенов. Той ми правеше колиби от папратови листа, в които се криех и никой не можеше да ме открие..
Целогодишно за поддръжката на тези вили се грижеше тогава бай Лазар.
Около вилите имаше вековни борови гори и обширни поляни .Беше пълно с боровинки.Толкова много бяха, че никой тогава не се интересуваше от тях. Плодовете им не се виждаха, защото се скриваха под листенцата им. Трудно и бавно се беряха. Обичах да сядам по поляните на тревата и често по панталоните ми имаше петна от боровинки, които не можеха да се изперат.За да берат по лесно боровинките, някои хора си правеха гребени от тел или от дървени зъби. Но така се загребваха и много листа и клечки, които трябваше пак да се премахват.
Имаше и много малини – едри, сладки, сочни, които зрееха през месец август. Недалеч имаше едно място, на което му викаха „малинов връх”. Няколко декара бяха покрити с малинови храсти. За няколко часа можеше да си набереш няколко килограма малини. Имаше и горски ягоди. Бяха много ароматни, сладки,но брането им беше трудно и бавно. Имаше и най-различни гъби, най ценни бяха сарнелите. Изпържени в масло бяха истински деликатес.
По поляните имаше и много полезни билки. Който разбираше от тях, можеше да си набере колкото си иска.
Това летовище беше един истински рай за пловдивчани. Тук човек можеше да отмаря на спокойствие, на тишина, на чист въздух и най-вече на прохлада, когато нямаше климатици. Не напразно преди много години една германка си е построила вила и години наред е идвала тук.
За това летовище често си говорихме с моя колега и приятел Петър Андонов, който вече не е между живите, син на Андон Андонов – бивш областен управител на Пловдив от времето на Иван Костов.
арх.Олег Каразапрянов
[email protected]
16.12.2024г.