Още си спомням първия ми учебен ден. Пристигнах в училище с един огромен букет от калии.Класен ми беше другаря Търкаланов.Виждаше ми се доста възрастен. Но го харесах. Нямах никакви проблеми с четенето и писането, защото вече знаех да чета и пиша. Вкъщи все още стоят стари детски книжки, на които с молив съм писал буквите, които съм научавал на четири – пет годишна възраст.
Започнах с книгите с приказки. Приказките ми харесваха. Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен ми бяха любими автори.
Много обичах да чета „Приключенията на Макс и Мориц” от Вилхем Буш. В къщи имахме издание на немски език с много хубави илюстрации, които още си спомням.
Не си спомням първата книга, която съм прочел. Спомням си „Приключенията на Том Сойер”, която много пъти я препрочитах и бях доволен от трагичния край на индианецът Джо. С много вълнение четях и препрочитах „Островът на съкровищата” от Роберт Луи Стивънсън и бях много разочарован, когато разбрах от книгата „Под флага на катриона”, че авторът почти не е имал истинско съприкосновение с моретата и океаните.
Прочетох „Козета” от Виктор Юго.
Трогателна, но с щастлив край беше книгата „Без дом” на Хектор Мало. Препрочитах я десетки пъти с удоволствие.
Много трогателна за мен беше книгата „Сърце” на Едмондо де Амичис, написана през далечната 1886г. Много се забавлявах, четейки „Приключенията на Пинокио” от Карло Колоди. Това са книги,които мога много пъти да чета и препрочитам.
Спомням си, че имахме часове по краснопис. Тетрадките бяха разграфени и трябваше да пишем тънко и дебело под определен наклон. Писането тогава ставаше с перодръжки, на които се слагаше метално перо. Перата бяха с различни номера. Трябваше да си носим и мастилници. Първата година мастилниците се пълнеха с лилаво мастило, защото в СССР в училищата се ползваше лилаво. На следващата година преминахме на синьо мастило. Мастилниците създаваха много проблеми. Пълненето с мастило ставаше трудно. За да стане пълненето по лесно се появиха мастилници с две капачки. Много често мастилницата се разливаше в чантата и тетрадките и учебниците посиняваха. Понякога чантите се ползваха като боен инструмент, в резултат на което последствията бяха поразяващи.
Повечето ученици си носеха тетрадките и учебниците в малки куфарчета с размери 40/25/10см., направени от картон. Куфарчетата бяха най-често кафяви на цвят, на ъглите имаха обков от ламарина за здравина и за носене имаха метална дръжка. Няколко години по-късно се появиха пластмасовите чанти.
Втори клас станахме чавдарчета. Вързаха ни сини копринени връзки, с които трябваше да ходим на училище. Дори имаше стихотворение за чавдарчетата:

Чавдарчето труда обича
На помощ първо се притича….

Имаше и вестник „Чавдарче”, в който се разказваше за живота на чавдарчетата от различни селища в България. Беше черно бял печат, в него имаше и много снимки.
След чавдарчета станахме пионерчета. Приемаха ни в Димитровската пионерска организация. Приемането в организацията ставаше много тържествено. На всеки приет вързваха червена пионерска връзка, която задължително трябваше да се носи в училище .Ако нямаш пионерска връзка не можеше да влезеш в клас. Пионерските връзки бяха от обикновен памучен плат, червени на цвят с триъгълна форма. Някои деца имаха пионерски връзки донесени или изпратени от Съветския съюз и се гордееха с тях.Те бяха от коприна и имаха аленочервен цвят.
Мисля,че пионерската организация тогава се казваше „Септемврийче”.
Тази организация имаше изградена структура във всяко училище .Във всяко училище имаше дружинен пионерски ръководител – на щат, платен, за който имаше пионерска стая в училището .В тази стая се даваха напътствия и указания от дружинния ръководител. Пионерската организация имаше печатан орган в.”Септемврийче”, бях абониран за него, както повечето деца. В Пловдив имаше градски пионерски дом, който се помещаваше в една национализирана красива сграда на Сахат тепе. Там викаха пионерските дружинни ръководители, за да им дават указания. Там се провеждаха и културни мероприятия по различни поводи,празници.
Стуктурата на пионерската организация се състоеше от дружинен председател, след него идваха отрядните председатели, каквито имаше всеки един клас, а в класа имаше звена със звеневи отговорници. Към всеки пионерски отряд имаше зачислени отрядни ръководители.Това бяха гимназисти момчета и момичета,доброволци, които идваха по няколко пъти в седмицата и се срещаха с отряда. Пееха се песни, четяха се разкази,стихотворения.
Дружинния председател, отрядните ръководители и звеноводите имаха специални отличителни знаци.Това бяха едни кръгчета с диаметър около 5 см., които се носеха на ръкава на лявата ръка. Дружинния председател имаше 3 червени ленти на кръгчето, отрядните председатели имаха по две ленти, а звеневите по една.
По мое .време – около 1960г., дружинен председател беше Елена Крумова Наумова. Беше седмокласничка. Красиво, стройно момиче, спортистка. Имаше дълга черна коса ,която беше на дълги плитки.
Един ден дойдоха журналисти от София от в. „Септемврийче” в училището да я снимат. След няколко дни във вестника се появи кратък текст за нея и нейна много ефектна снимка, на която тя държи в ръката си топка и се готви да я хвърли, а едната и плитка минаваше отпред през рамото .Имаше по-малка сестра, която ми беше съученичка. Къде ли са сега тези момичета?
На втората година другаря Търкаланов ни напусна, отиде в училище Гео Милев, там до някогашното кино Култура. На негово място дойде другарката Станка Сталева млада жена. Тя беше от Стара Загора. Мъжът й беше военен, винаги я чакаше след завършване на часовете и си отиваха заедно. Тя много си харесваше родния си град и обичаше да ни разказва за него, дори няколко пъти ни води на екскурзия да Стара Загора. Тогава видяхме прочутия старозагорски азотно торов завод.
На следващия ден трябваше да напишем разказ от впечатленията си от тази екскурзия. Спомням си,че всички ученици бяхме написали погрешно думата „екскурзия”.
Всички ученици от четвърти „б” клас завършихме успешно началното училище .Направиха ни снимки пред училището на стълбите, също и пред красивия бряст,к ойто вече го няма. Разделихме се.С някои завинаги.
Не мога да не спомена учителя Тодор Прахов, който беше класен на „а” клас от началните класове. Беше едър мъж. През топлите дни всяка сутрин преди започване на учебните часове задължително се провеждаше ведрина, правеха се различни физически упражнения..
Учителят Прахов заставаше на стълбите пред входа на училището и показваше физическите упражнения, които учениците повтаряха. В устата си имаше свирка, с която определяше ритъма на упражненията.
В класа на Прахов имаше една съученичка Адриана, която много хубаво свиреше на акордеон. В нашия клас на акордеон свиреше Виолета Примова. В класа ни беше и Здравка Колева, която стана преподавател в АМТИ. Свиреше на арфа, един прекрасен, но не често срещан музикален инструмент.
По това време имаше още няколко паралелки с начални учители, но не помня имената им, забравих ги.
Училищната униформа беше задължителна за момчетата и момичетата.
Момчетата имахме черни манти ,които се закопчаваха на гърба. Ненавиждах ги! Момчетата бяхме остригани нула номер, ходехме с голи глави. Доста по късно разрешиха да се ходи с по дълга коса, защото така беше в Съветския Съюз.
Момичетата и те ходеха с черни манти, върху които се слагаха други бели манти за по красиво. Косите им трябваше да са къси или на плитки.



Арх.Олег Каразапрянов
[email protected]
20.03.2024г.
.