You are currently viewing ОЧАКВАЙТЕ – КАК ПЪТУВАХМЕ В ЧУЖБИНА?

ОЧАКВАЙТЕ – КАК ПЪТУВАХМЕ В ЧУЖБИНА?

Това бяха едни от най-вълнуващите моменти в живота ни. Става дума за времето до 1989-а година.
В определения ден и час тръгвахме към сградата на МВР и от вълнение коленете ни омекваха.
След малко щяхме да разберем дали сме благонадеждни.
Вече бяхме подали  Молба за пътуване зад граница, при чието попълване по три пъти се потяхме.
Имаше графа „роднини и познати в чужбина”.
Брояха ли се братовчедите? А чичото на жената?
А кратките сексуални истории по морето с някоя чужденка изобщо не ги споменавахме – какъв повод за запознанство могат да бъдат те?
И така – нареждахме се на опашката и чакахме Решението.
На някои казваха кратко: „Отказ!”
Човекът се снишаваше и като пребит се измъкваше през вратата – приличаше на болен, на когото току що са съобщили за безнадеждното му заболяване.
В момента, в който служителката  вземаше листчето с входящия ми номер и започваше да ровичка в някаква картонена кутия, сърцето ми  започваше да бие до пръсване.
Жената най-после измъкваше едно листче, което се наричаше „Приложение към паспорта”, и го подаваше.
Камък падаше от плещите ми. Грабвах Приложението и тичах на улицата щастлив. Зад първия ъгъл се спирах и започвах да проучвам документа.
Трябваше да разбера още две много важни подробности.
Дали ме пускат през Югославия или трябва пак да обикалям през Румъния.
Уви, с изключение на едно пътуване, което беше организирано с връзки, на документа винаги се мъдреше голям син печат на френски език „През Румъния”.
Второто важно нещо беше размерът на отпуснатата валута. Максимумът беше 250 лева, но почти винаги от сърцето им се откъсваше само половината.
Говоря за пътувания до братските социалистически страни.
Най-лесно пускаха в Полша, Румъния и Чехословакия.
Унгария беше голям проблем – унгарците не даваха форинти за туристите ни.
За да се замине в ГДР преди издигането на Стената, искаха и характеристика от местоработата – тогава всеки можеше свободно да мине в Западен Берлин.
А за братския Съветски съюз искаха „приглашение”.
Да подам документи за пътуване на Запад направо ме беше страх. Ами ако ми откажат и това се разчуе? Значи съм неблагонадежден.
Не толкова драматично беше пътуването в чужбина с „Балкантурист”. Там и да ти откажат ще кажеш, че някой с връзки те е прередил, а не че имаш петно в биографията.
Най-търсени бяха средиземноморските екскурзии с кораб. Бяха дълги и човек можеше да види наведнъж три-четири страни.
При тези пътувания редовно един–двама екскурзианти забравяха да се върнат на кораба – макар че се подбираха само хора с много здрави биографии.
Един приятел беше успял да се запише и разправяше как още на отиване двама от групата останали в Италия, после един в Испания…И толкоз.
Ченгетата, маскирани като екскурзианти, вече пишели докладите си, защото знаели, че на връщане едва ли ще стане още нещо. Който избягал, избягал.
За последно корабът спрял в Истанбул, за да си похарчат туристите последните центове. За локум, разбира се.
В уречения час всички били на палубата, сирената изсвирила за сбогом, корабът отлепил от кея и вече навлизал навътре в морето, когато един от туристите извикал „Сбогом, България!” и както си е с дрехите скочил във водата.
Представям си каква драма е изживял този човек. Той е можел да избяга спокойно на отиване. Не е намерил сили да направи това на първото пристанище, на второто, на третото…И когато е осъзнал, че вече няма да има друг шанс, е скочил във водата…
След време се запознах с човек, който познава работата в Паспортния отдел, и го попитах защо за разрешение за пътуване в чужбина се чака толкова много – какво толкова се ровят.
Оказа се, че проучването става за минути, през останалите дни документите „пътуват” от бюро на бюро – макар цялата процедура да е можело да свърши за два часа.
Само че не е трябвало да се учи българинът, че работата е толкова лесна. Нека да почака, да се поразрови в греховете си, да се изпълни с уважение към властта, която ще му подхвърли най-накрая благосклонността си.
И така – заветното листче е вече в ръката ми….
Следват Банката – за валута, ЖП бюрото или Балкан – за билет… Зареждане с Плиска, цигари, консерви..
И големият въпрос – къде да скрием някоя десетолевка, която ще се пробваме да сменим на черно?


Очаквайте „КАК ПЪТУВАХМЕ В ЧУЖБИНА?“ – поредното предаване от рубриката „Запомнете Пловдив 2024“ с водещ Евгений Тодоров на 13-и юни от 17.50 и на 14-и от 11 часа. Открит телефон 032 640 419.


Този текст и предаването са част от проекта „Запомнете Пловдив“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“ в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти – България.

Вашият коментар