През последните години в програмата на Пловдивската телевизия е ставало много пъти дума за това как пътувахме в чужбина преди 1989 година, но в повечето случаи сме се ограничавали с любопитните моменти.

Време е обаче да се каже цялата истина. В социалните мрежи все по-често се появяват отктровени лъжи: как сме пътували свободно, как сме си купували долари за 88 стотинки, как границите са ни ги пазили истински мъже – а сега са „разграден двор“ и т.н.

Решихме да разкажем за униженията, които бяха част от всеки опит да минеш границата – макар и за малко.Макар и в „братска страна“.

Оказа се, че планираният един час не стигна и зрителите на Пловдивската телевизия настояваха за продължение. Послушахме ги и не сгрешихме. Събрахме уникални разкази.

Ето къде могат да се гледат двете предавания:

https://www.youtube.com/watch?v=Y9qm9atqZNc&t=3s

https://www.youtube.com/watch?v=Y9qm9atqZNc

Истината е безспорна: България 45 години беше концлагер – ограден с телени мрежи. Пазена от хора, обучавани да убиват.

Зрител, запознат с живота на границата, разказа – за убит „нарушител“ граничарчетата са получавали 10 дни отпуск. За заловен жив – само 5.

Убити са стотици българи и чужденци – основно от ГДР, единствено заради това, че не са искали да живеят в концлагера.

Българите не можеха даже да приближат границата – на няколко километра преди нея им искаха „открит лист“.

Славейко Калоянов три години половина пътува между дома си и работното си място с открит лист в ръка.

Намерихме и показахме документите, които кандидатът да отиде на екскурзия някъде, е трябвало да осигури. С цената на унижения – да получи одобрението на профкомитета, на ОФ-то, служащите в армията и МВР имат нужда от специални разрешения, желаещите да посетят братския СССР трябва да получат „приглашения“, трябва да се декларира какви роднини имаш зад граница, какво пряват там и т.н.

Търсят се връзки – най-добре е да се добереш до началника на местното МВР и лично да обещаеш, че няма да избягаш. А някой път и да подпишеш, че обещаваш да изпълниш „разузнавателна мисия“.

След получаването на заветното разрешение се ходеше в банката. Обикновено за посещение в соц.страните отпускаха 125 лева. За капиталистическите страни – не повече от стотина долара, с които човек не можеше даже да се прехрани.

Търсеха се долари, ама никой не ги продаваше по официалния измислен курс от 88 стотинки. Арабските студенти искаха по три лева, по-късно и по повече.

Зрители разказаха как се пренасяха нелегално пари. В подметки на обувки, гащи, сутиени… Можем само да се досещаме какво правеха нашите сестри и майки – социалистически труженички. А и мъжете някой път.

Мимо Хаджипетров разказа как са го научили да не държи нелегалната валута в себе си, защото така и така ще я намерят, а с дъвка да я залепи под дъската на влаковата тоалетна. Успял!

Другият вариант беше да се пренесе някаква стока. Както впрочем правеха и нашите братя от соцлагера. Поляците пренасоха крем“Нивеа“, парфюм „Бич може“ и газови котлони, примерно.

Ние пренасяхме коняк „Слънчев бряг“, дънки и маратонки в СССР, кашкавал и риба копърка в Гърция. В Румъния вървеше всичко – Русенско варено, халва, локум и най-вече цигари Кент.

Смятахме луканката за универсална валута. Арх.Маринов ни написа как пренасял луканка в багажника, но до нея имало туби с бензин… Можем да се досетим какъв аромат е добил колбасът.

Кафето също бе нещо като валута. Уви, в соцстраните не растеше кафе, доларите не достигаха и навсякъде то бе дефицитно. Отиваш в Югославия и за кило кафе получаваш 1400 динара. Купуваш нес кафе от Румъния за два лева и печелиш поне два лева…

Бисер пък си спомни как баща му и майка му му донесли армаган от ГДР – шпек от 3 лева килото. В това време в България колбаси трудно се намират..

Петър Мечев си донесъл обувки „Саламандър“.

Христо Николов – фотоапарат „Практика“ – от ГДР, маскиран като „Смяна“.

Вълненията от преминаването на границата не могат да се забравят – страх, треперене, граничари и митничари, които се държат с теб, като с животно, пуснато от клетка…

Доста зрители се сетиха да ченгетата, които бяха част от всяка туристическа група. Те следяха кой какво прави – дали не злепоставя социалистическата ни родина, дали не се среща тайно с роднини и приятели – изменници на родината, и най-вече дали не се готви да избяга.

Най-страшното беше да получиш отказ. Това означаваше, че си втора категория човек и трябва да живееш като такъв. До края на живота си.

93 годишният дядо Владо Тодоров – бивш шофьор в Балкантурист, ни разказа една история, която си е литературно произведение.

Като млад шофьор имал една позната, другарката М., която била от тази „втора категория“. Имала „петно в биографията“ – роднина, лежал в Белене или нещо подобно. Та един ден жената му се примолила да й помогне да отиде до Истанбул – на екскурзия с „Балкантурист“. Това й било мечта в живота. Изобщо нямала намерение да бяга.

Владо познавал онази важна жена, която контактувала с досиетата на хората, и й се примолил. И така – с връзки, пуснали жената. И тя изпълнила мечтата си. Видяла Истанбул. И донесла армаган – от онези турски чехлички с извит нос. Но апетитът идва с яденето. Появила се нова мечта – да я включат в екскурзията, която беше мерцедесът на всички екскурзии. Круиз – както днес се казва, по Средиземно море. Италия, Испания, Франция… Много искаха да пътуват по този маршрут, но малко пускаха.

Владо пак се примолил на колежката и другарката М.получила заветното „Да“!

Върнала се като друг човек. Не само видяла свят, но вече не била втора категория. Била от „ГОЛЯМОТО ДОБРУТРО“, от тези, които ги пускат на Запад. Изглеждала одухотворена, разкрасена, държала се със самочувствие… И скоро след това й повишили заплатата. За пръв след много година. Някой решил, че след като я пускат на Запад и то с кораб, значи другарката М. Е НАШ човек. И не случаен…

А сега? Тръгваш когато си искаш и накъдето си искаш. Никакви вълнения. И няма на кого да разкажеш какво си преживял. Камо ли да ти вдигнат заплатата…