Днес по обед бях за няколко часа в Чорлу. Това е сравнително малък турски град, който се намира между Истанбул и Одрин. От известно време част от българите, които пазаруваха в Одрин, започнаха да търсят нови територии и се насочиха към Чорлу и Лозенград. Съдя по маршрутите, които се обявяват от туристическите агенции.
Всъщност тръгнах към Чорлу не на пазар. Изпълнявах по-скоро образователната програма „По българските места, които вече не са български“, адресирана към деца и внуци. Миналата година ходихме до Охрид, тази – до Текирдаг и Чорлу.
За Текирдаг ще разкажа по-късно, може би в събота, когато съм по-свободен. Но сега нямам търпение да споделя какво видях преди малко.
След като се колебах какво да включва маршрутът ни на връщане – Чорлу, Люлебургаз, Одрин или Лозенград, избрах Чорлу. Прочетох, че най-хубавият пазар там бил точно в понеделник. И че в сравнение с този пазар Синия в Одрин „пасти да яде“.
Не разбирам от пазари, а и намерение нямахме да пазаруваме. Може би имаше някои евтини неща – така например мъжки чорапи под 1 лев и домати под 2 лева. Имаше опашка за дини и пъпеши – не проверих цената.
Една сергия обаче ми направи впечатление. Погледнах мимоходом и забелязах, че стоката е само българска.
Хиляди българи обикалят пазарите в района, за да купят изгодно нещо турско, а тук някакъв нашенец; се опитваше да пробива на турския пазар.
Разгледах стоката и какво видях?
Човекът продаваше… носталгия.
Неговите клиенти със сигурност бяха български турци изгонени или изселени преди години, но не забравили вкусните български неща.
Вафли, бисквити… Лютеница… Подправка за скара – макар на турските пазари да има всякакви подправки… Луканка… Даже колбаси, които трудно издържат на летния пек – македонска наденица и салам Камчия.
В Чорлу на всеки ъгъл продават печен суджук и други колбаси, но явно нямат Камчия и българска наденица Освен всичко друго българските колбаси имат свинско и който е свикнал с тях не харесва турските.
Семена за български домати и краставици…
Българска боза. Макар някои да смятат, че турската е номер 1 в света. Който обаче е откърмен с българска…
И сгушени между другите стоки откривам… две кутийки локум.
Всеки ден от Турция към света тръгват тонове локум. Но някой в Чорлу предпочита българския. Розов. Локумът на детството му.
След малко видях и втора сергия. С почти същия асортимент.
Напуснахме пазара и потърсихме къде да обядваме. На третия етаж на МОЛ-а се загледахме в рекламите на лахмаджун и разни пиде-та, собственикът веднага изскочи, огледа ни и попита дали сме българи. Признахме си. И тогава той се обърна към полуотворената врата на кухнята и извика: „Катя-а-а! Посрещни комшиите! “
Излезе синеока възрастна жена в бяла престилка, усмихна се и ни попита дали искаме салата.
Отказахме.
И все пак ни сервираха салата. „Бадева“ – ако помните тази турска дума… Бях я забравил.
Някой ще каже – какво ни занимава този с глупости. То сега носталгията е модна.
Само че защо имам чувството, че тези, които постоянно ни припомнят колко вкусен е бил саламът при бай Тошо, са точно тези, които са накарали младата Кадрие или Кьосем да се прекръсти на Катя. Да върти сега пиде-тата в пещта, пък ако намери време да прескочи до пазара…