Една от популярните опорки на носталгиците е :“Ех, как ходехме на море едно време за 14 лева“. След което идва обобщението: „Ми то при бай Тошо не беше толкова лошо“.
Други пък твърдят, че почивките едно време не били никакви почивки, а мъка голяма…
Решихме да потърсим истината.
В планирането едночасово предаване от рубриката на Пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“ имаха желание да се включат толкова хора, че се наложи и този път да продължим темата на другия ден. За да дадем възможност на повече зрители да се включат в ефир и да разкажат своята история. Пък и събрахме толкова емпиричен материал, както се казва, че дойде време да се опитаме да направим някакви обобщения.
Най-напред линковете към двете предавания

https://www.youtube.com/watch?v=W1QVi5UK8Kk

https://www.youtube.com/watch?v=FQ-c8ryYs9c

На записите могат да се чуят десетки мнения и автентични описания на преживявания, получихме и много коментари. Опорката „14 лева за 14 дни“ бе оспорена от повечето зрители. Също така твърденията, че всеки е можел да почива всяка година се оказаха неверни.
Хората наистина се надяваха всяка година, че ще могат да отидат на море. Но преди това трябваше да заслужат тази привилегия.
Някъде напролет обявяваха бройката на картите и срока за подаване на молби.
Молбите се разглеждаха от комисия начело с Профсъюзния председател. Обикновено в нея влизаха и Партийният секретар, и Комсомолският.
Дали ще се класираш, зависеше от това колко деца имаш и каква ти е обществената дейност. Можеше обаче да имаш три деца, но да си отсъствал три пъти от събрания – и да те дисквалифицират. Или да си пропуснал първомайската манифестация.
В работата на комисията имаше, разбира се, и много субективен елемент. Затова в дните преди раздаването на картите всички гледаха Председателите с предан и жален поглед.
Беше разказано, че в някои по-богати предприятия са позволявали на тези, до които картите не са достигали, да спят на квартири и срещу бележка да им „осребрят“ разходите.
Евтинията си имаше своята цена – мръсни тоалетни, липса на бани, некачествена храна – ориз с домати, пиле с ориз, картофена яхния със свински кокъл….
Но така или иначе почивките на море бяха държавна политика. Като футбола. Зрелища и почивки – можем така да формулираме тази политика.
Партията и държавата успяха за 20-ина години да построят безброй почивни станции, бунгала, хотели за чужденците. Да създадат у хората усещането, че някой се грижи за тях.
И до днес има хора, които смятат, че държавата е правела подаръци на трудовите хора. И не се питат дали дотациите или фондът СБКМ, както се казваше, пак не са излезли от техните джобове.
Хората свикваха на организираните почивки, но постепенно ставаха все по-претенциозни. Тоест, животът на морето беше индикатор на повишените социални потребности. Започнаха да искат отделни тоалетни, по-добра храна, развлечения.
А развлеченията бяха съвсем оскъдни – карти и бира за мъжете, клюки за жените. От време навреме – кино или Нептунова вечер. Един телевизор за цялата станция. Разходка из Слънчев бряг с пакетче пуканки в ръка. Люлки и стрелбище на селския мегдан.
Третият извод е, че на морето като че ли най-ясно се прояваваше неприкритото социално неравенство, което ставаше все по-видно. Едни спяха в мръсни бунгала, други обаче си живееха в скъпи почивни станции – на ЦК на БКП, на ПП на БЗНС, на Министерския съвет, на министерствата, на творческите съюзи… На върха ни пирамидата бяха резиденцията Перла и Евксиноград.
На морето и особено на територията на Слънчев брях и Златни пясъци ставаше ясно видима разликата в живота на дошлите от Запад и на дошлите от Изток. Никой не можеше да бъде излъган, че в СССР се живее по-добре, отколкото в Швеция, примерно.
Едните си брояха стотинките, а другите живееха нашироко и демонстрираха висок социален статус.
Българи рядко почиваха в хотелите, които бяха ангажирани за чужденци. В Международния младежки център – Приморско дълги години не пускат „туземци“.
Та ако нещо се променяше в България като манталитет, оборотите на промяната край морето бяха сигурно два пъти по-високи…