Какви времена дойдоха – основен враг на българщината стана джендър-идеологията. А допреди 5-6 години даже не знаехме какво значи джендър. То и сега не знаем, но това е друга тема.

Някой да не си помисли, че едно време в Пловдив всички до един са били или мъже, или жени и не е имало такива с „нестандартна сексуална ориентация“.

Има даже сериозна теория, че именно по тепетата са се случвали неща, за които в другите селища не са били и чували. Да споменем само Орфей – но за него малко по-късно.

Добре, че в София чак векове по-късно идва Фердинанд, та да ги отвори.

В по-ново време – за което има живи спомени, се знаеха няколко имена на известни пловдивски педерасти. Обикновено последното Т отпадаше и думата си звучеше като ПЕДЕРАСИ. В единствено число ПЕДЕРАЗ.

Думата изразяваше забележимо презрително отношение – след като след всеки пътен инцидент или заплаха за такъв първото спонтанно отношение към участника в ПТП-то започваше с „Абе, педераз такъв…“.

Постепенно тази дума изчезна, замени я „гей“. Сега им викат „джендъри“, макар това понятие май да включва и други неща.

Но все още не съм чул по улици и шосета шофьорите да си викат „абе, гей такъв“ или „джендър такъв, който ти даде книжката“.

Едно комшийка разказва как карала колата си – може би по-бавно, както карат доста жени, един след нея нервен тръгнал да я изпреварва, викайки „кво са влачиш, педераз такъв“. Като видял, че жена кара, се поправил: „женски педераз такъв“

В новата терминология липсва и хубавата дума „манаф“. А тази категория сексуално поведение е толкова характерна за нашите географски ширини, че няма как да не бъде спомената.

Разните варианти на еднополовата любов едно време по никакъв начин не свързвахме с упадъчната западна култура и Парижката олимпиада – както се прави днес. Свързвахме ги по-скоро с влиянието на източната култура и специално с някакви практики, характерни за вековния ни поробител.

Та тогава – през 50-те и 60-те години, градът беше толкова малък, че педерастите нямаше как да не се знаят. За тях се говореха клюки, весели истории, сочеха ги с пръст, но си мисля, че пловдивчанинът тогава беше по.широко скроен. И с тези неща не се правеше политика, както днес.

Някои със сигурност вече са убедени, че еднополовата любов е дошла заедно с демокрацията. Срещнах се тези дни с хора, които вече са убедени, че всички пороци се насаждат умишлено от „еврогейовете“ и „толерастите“. Ръководени от Сорос.

Сексологът доктор Златко Илиев, светла му памет, който 40 години се опитваше да сее семената на сексуалното образование, но все не покълна нищо от тези опити, твърди, че хомосексуални отклонения има и при животните. И че и при тях, и при хората, става дума за около 4 процента. Тези проценти ги е имало и преди създаването на НАТО и Европейския съюз. За тези неща се пише и в античната литература, ама кой да я чете. Важното е какво пише във Фейсбук.

Христо Николов пък твърди, че по времето на соц-а са правени такива неща за сексуалното образование, каквито днешните педагози нямат смелост и да си помислят.

Но да се върнем към пловдивската история.

Никола Алваджиев описва в „Пловдивска хроника“ как не толкова отдавна – може би в края на 19 век, край Марица имало някакви кръчми, където мъже играят кючеци и цари духовен и физически разврат.

Разврат местен, балкански, а не европейски.

Какво би станало, ако се възстанови една такава кръчма? И вътре да се въртят мъжки кючеци? Гостите на града ще зарежат високото изкуство и няма как да не посетят това уникално нещо. Кръчмата може да се казва „Болкан джендър лайв шоу“. Пари има тук, пари, ама няма кой да се сети и да се реши.

Покойният Димитър Костов отиваше още по-далеч – той беше убеден, че легендарният музикант, поет и философ Орфей, един античен джендър може би, е живял в Пловдив. Било написано, че накрая хвърлят главата му от някакъв хълм, тя се търкулва и пада в някаква река.

Ясно е, че хълмът е Небет тепе, а реката – Марица. А Орфей накрая на дните си – особено след смъртта на Евридика, бил минал на другия бряг. Не на Марица, разбира се. Или обърнал резбата, както се казва по-ясно.

На тази база се родиха идеи в Пловдив да се организира най-големият световен гей парад.

А на върха на Небет тепе да се издигне едни голям каменен фалос…

Ех, пари има и в тази работа.

Известно е празнуването на Втори февруари в кръчмата на Михалчо на Понеделник пазара. Та там гостите – а между тях е бил кметът на града Божидар Здравков, известни личности като архитект Чинков и Мамин Кольо – всичките истински мъже, са идвали с гевречета в ръка /става дума за символ на мъжкото анално отверстие, ако не се сеща някой/ и са целували дървен фалос, който им е подавал свещеник не помня кой. След много изпито вино са започвали кючеците.

На един Втори февруари няколко гюбека хвърлил и дядо поп, та според мълвата още на другия ден бил разпопен. Като джендър, вероятно. То и тогава църквата не ги е обичала тези работи. За разлика от някои нейни служители.

Някъде след 89-а година Втори февруари бе наречен Петльов ден и се превърна в поредния символ на турското робство. Доколкото знам легендата за заколения петел, чиято кръв трябвало да спаси едно дете, обречено на еничерство, съществува в някакъв регион далече от Пловдив. Звучи героично, но не виждам никаква връзка с гевречетата и целуването на фалоса.

В годините на социализма Втори февруари се отбелязваше тайно. В кръчмарското творчество месецът се римуваше или с „другари“: „“Хей, другари, хей, другари, днес е втори февруари. Да си купим вазелин…“ . Или с „курвари“: „Днес е Втори февруари, ден на всичките курвари…“

Между другото все още има пловдивчани, които си празнуват този ден по старому.

Дали яденето на гевречета в училище би попаднало под ударите на новия закон за забрана на пропагандата на нестандартна сексуална ориентация в училищата?

Обществена тайна беше, че има мъже, които обслужваха хомосексуалните не от любов – някои защото нямаха в момента нормална сексуална връзка, а повечето за да изкарат някой лев.

Има една забравена дума, тя е „гьотчия“, нека да не я коментираме.

„Заварките“ ставаха на няколко места. Най-известният център на мъжката любов беше Мечката – в западния край на Червената алея на Цар Симеоновата градина. Също на Централна гара – то в цял свят гарите привличат хомосексуалистите. Преди време се обади един пловдивчанин и си призна, че е ходил на гарата като младеж да изкара 5 лева – толкова е била тарифата за обслужване.

Бате Емо от Кършияка пък описа как са ставали връзките в кенефа на гарата. Нямало е интернет, сайтове за запознанства и т.н.

Търсещите и предлагащите мъжка любов са ходили на Гарата уж да пуснат една вода, някои от тях са се заседявали по-дълго, тръскали са демонстративно мъжкото си достойнство – докато някой срамежливо е скъсявал дистанцията…

Един друг пловдивчанин, с когото служихме в София, едро и хубаво момче, вероятно привлекателно за тогавашните педерасти, си призна, че в неделните отпуски изкарвал по някой лев. Което правил и в Пловдив. Разказа ми, че софийските педерасти били много по-културни – никога не плащали на ръка, за да не те унижат. Обикновено давали на момчето 10 лева – да си купи сладолед. И не търсели ресто.

Или забелязвали, че има нужда от нова риза. И му давали 20 лева – сам да си избере подаръка.

Та такива работи ставаха тогава, когато цареше либерализъм в тези неща. С едно изключение – между 1964 и 1968, когато хомосексуализмът е криминализиран. По съветски модел, предполагаме.

Да вметна – в пловдивските обществени бани, обикаляха и хора с „нестандартна сексуална ориентация“, както днес се казва, които се възползваха от традицията „хайде да си изтъркаме гърбовете“. Да не навлизаме в подробности…

Има и по-сериозна пловдивска следа в световния хомосексуализъм. Има спомени за някой си д-р Юрий Михайлов, който бяга в Америка, включва се в някаква гей дружинка и постепенно стига до поста председател на Световната гей организация. Ето, и тук сме между първите.

Иначе в онези времена – 50-те и 60-те години, чак такива лидери не се забелязваха. Много имена са забравени – има откъслечни спомени за един балетист, за счетоводител, за журналист…

Хайде, все пак да кажем някои имена – цитирам писмо от анонимен стар пловдивчанин:

„…Имаше един дето му викаха Млекарката, друг беше Царцафола.

Известна дърта швестерка беше Емил Арсенов, такъв бе и Офелия – лекар, Ивонет Дългия Минет, Кики Манекена и още много.“

Емил Арсенов – ако е същият, за който се сещам, е много интересна личност, почина през 90-те, имаме записани спомени за връзките му със световни филмови величия – актьори и режисьори, особено от френското кино. Твърдеше, че той е докарал в Пловдив през 30-те години голямата тогава немска филмова звезда Евелине Холт. Води я по тепетата, вечерта в „Екзелсиор“ тя има среща с публиката и там изпява на български „Богдане, бог да те убие“.

Та Емил разказваше за Евелине по начин, който ме караше да мисля, че двамата са имали нещо повече от приятелство. А сега го изкараха не знам си какъв.

Едно време се употребяваше и термина „швестер“ – за сведение.

Имаше един учител – Здравко Х. Той имаше някакви връзки със Запада, говореше се, че издал книга в Швеция. Носеше и много плочи оттам и уж подмамвал ученици да им пуска плочи и да им ги дава назаем да ги презапишат. Един приятел твърдеше, че му бил на гости да слуша плочи, но нищо повече не се случило.

Спомням си и д-р Асен Ботушаров, който беше един много интелигентен човек. Когато някъде към 1985 година тогавашният пловдивски режисьор Румен Чакъров, който точно поставяше „Баща“ от Стринберг, ми разказа, че при него дошъл д-р Ботушаров да си говорят за големия драматург. Знаел едва ли не наизуст цялото му творчество.

Та това е положението в България – тези, които четат Стринберг, Ибсен и Достоевски, примерно, често служат за присмех, а ако си чел „Под игото“ и още една-две книжки, освен това си и истински мъж, вече си готов да управляваш България…

Най-много спомени е оставил май Ванчо Педераса. Бил е сервитьор в „Ловна среща“, в кръчмата срещу Панаира – преди да изгори, накрая на Рогошко шосе.

Оставил е спомени като щедър човек. Не е било проблем той да почерпи компанията. Някой смятат, че го е правил нарочно, за да примами така някой младеж, който вече „направил главата“.

Известен е бил със специалната хореография на обслужването – така сменял покривките, че в крайна сметка да се надупи към компанията. При връщане на ресто нарочно разпилявал стотинките – пак стигайки до онази поза с надупването.

Кое е истина, кое е фолклор – не е ясно. Така или иначе е имал клиенти, оставил е име на добър човек.

В Тримона също ходят интересни личности. Говори се за един много търсен мъжествен спортист, който води примерен живот в семейството си, но на две ракии не отказва да бъде обект на мъжка любов.

В онези времена за лесбийки не се говореше. Е, някои още си спомнят за жени с мъжка осанка или поведение – карат мотори, пият. За една пощаджийка се говори, че била хермафродит.

Милицията държеше под око и тогава хората с нестандартна сексуална ориентаааация. И когато е разкривала тяхната тайна същност, се е възползвала от момента, за да ги вербува за доносници. И човекът нямало как да откаже – иначе всички щели да разберат, че е педераст.

…Та такива работи са ставали в Пловдив. А жълтите вестници пишат само за София и най-вече за Парцалев. Говореше се, че в София някои от „левите“ интелектуалци ги изправят пред съда – не искали да се поправят и развращавали обществото. Най-известното име беше това на Георги Парцалев. Впрочем, носеха се слухове, че изправен пред опасността да влезе в затвора, големият актьор успял да се срещне с Тодор Живков. И му бил казал:

Абе, другарю Живков, толкова ли България няма други проблеми, че сте опрели до гъза на Парцалев?

И днес, когато толкова политици са се впрегнали за защитават отечеството от попълзновенията на джендър идеологията, се сещам за Парцалев. Наистина ли си нямаме по-важни проблеми?