Ако един млад българин иска да разбере как са живели неговите родители и техните родители преди 1989 година, сигурно ще изпадне в шизофренично състояние.

Едни пишат ни убеждават, че магазините били празни.

Други – че имало всичко.

И едните, и другите прилагат снимки.

В рубриката на Пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“ продължаваме да вървим по следите на носталгията. И търсим истината сред многото лъжи.

Борбата за миналото се е превърнала у нас в борба за бъдещето…

Така анонсирахме поредното предаване на Пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“, което може да бъде гледано на запис на адрес

https://www.youtube.com/watch?v=7dmNI-I2wy0

За пореден път се опитахме да напишем няколко страници от пловдивската история с помощта на хората, които са били свидетели и участници в събитията от този период.

Става дума за времето на дефицита. Когато невидима ръка „пускаше“ и спираше една или друга стока. Когато висенето на опашки с часове си беше част от ежедневието.

Другата гледна точка е, че в магазините имало всичко. Че било евтино. Че храните били качествени – а не като сегашните. Че хлябът, саламът и доматите си имали неповторим вкус. И т.н.

Не можем да отричаме всичко, изречено от носталгиците. Много българи искрено се трудеха да напълнят магазините с все повече и по-качествени стоки. Но държавната собственост и липсата на реален пазар и в производството, и в търговията неминуемо водеха да дефицит.

В предаването – може да видите – показахме част от една грижливо събирана колекция от снимки : как изглеждаха магазините едно време. Събрахме и много фалшификации – многократно в социалните мрежи са публикувани снимки от американски, италиански и унгарски магазини – уж били български. Тези нагли фалшификации ясно говорят, че манипулацията на младите поколения, е дирижиран и мотивиран процес.

Има и неумишлени фалшификации. Например – публикува се снимка на пълен магазин с надпис: „Ето как магазините по времето на бай Тошо бяха пълни!“ А като се вгледа човек, ще види, че има цели рафтове с наредени бутилки оцет и нищо друго.

Едно време снимки на пълни със стока магазини се появяваха във вестниците и в пропагандните табла, които се изготвяха от Центровете за фотопропаганда. Техните кадри преди всяко снимане аранжираха витрините и щандовете така, че да се заблудят хората. Е, тогава съвременниците трудно можеха да бъдат излъгани, но сега, след толкова години, има и такива, които вярват на видяното.

Обадиха се много хора – някои ни писаха преди и след предаването. В блога 3nai.blog.bg може да намерите много интересните и верни разкази на арх.Олег Каразпрянов.

Ето някои коментари:.

ЕМЕЛКА

„Записах се и чаках около година реда си за цветен телевизор „Велико Търново“, както и за секционна библиотека, пералня и холова гарнитура – така ги наричаха тогава. Но пък си купувах на почти без пари дрехи и обувки от детските магазини, защото №42 – най-големият за тях ме устройваше идеално. На един пътуващ панаир в Козлодуй се сдобих с ударна бормашина и си я окомплектовах с бургии видия ,защото и това нямаше, та си пробих дупки за корнизите без да се моля на някого. Припомни ми доста неща – колко щастлива бях когато си намерих комплект малки китайски длета, защото се занимавах като хоби с рисуване и дърворезба дребна пластика..“.

Боян Ранделов разказа как сме се добирали до по-добри стоки с връзки. Или с малки лъжи.

Отишъл да търси риба в т.н. Малки хали. И излъгал, че довечера чака гост – самият Лало Рашев – шеф на веригата магазини за риба. И получил 4 скумрии от най-високо качество.

Бай Кольо от село Градина разказа как е търсил резервни авточасти и гуми. „Приключенията на Баш Майстора“ от прочутата филмова поредица не могат да се мерят с моите“ – обобщи гордо той.

Друг зрител разказа как се е добрал до дефицитната автоматична пералня Перла 04. Тъй като цялата социалистическа икономика не можеше да произведе автоматична пералня, ние я „откраднахме“ от югославски прототип. А югославяните бяха прекопирали пералнята от италианците…

Зрители поставиха въпроса за „паралелната търговия“. Може би това ще бъде тема на следващото предаване.

В складовете на много магизини имаше паралелен таен магазин – само за дефицитни стоки за приятели.

По празниците и панаирите пускаха също дефицитни стоки. За малко, но хората знаеха и чакаха.

Имаше ведомствени магазини и барчета – за наши хора. Там можеха да се намерят „Пияни вишни“ – примерно.

Гълъб Костадиннов разказа за ведомствения магазин в Месокомбината, където пускаха само за персонала наденици, кайма и пушени ребра.

В големите градове пък имаше „показни магазини“, където единствено имаше лимони почти цяла година, но на двойни цени. И домати и краставици през зимата.

През годините на „бай Тошо“ имаше периоди, когато се живееше по-нормално, но и такива, когато магазините – особено за хранителни стоки – се изпразваха.

Най-вече липсваха стоки, които държавата ни купуваше срещу долари, а доларите не достигаха. Например цитруси, маслини, зехтин, качествен шоколад, дънки…

Неизвестно по какви причини на моменти изчезваха олиото, червения пипер, чесъна, лещата. Агнешко месо пускаха май само за Първи май. Опашките бяха незабравими.

От дистанцията на времето много неща изглеждат по-различно.

Ние обаче – с помощта на многото зрители, съвременници на онова време, се доближихме до истинатата.

И никакви фалшификации не могат да ни заблудят.

Днес има всичко. Това е хубаво. Изчезна обаче радостта, която ни обземаше, когато се добирахме до нещо дефицитно. Нещо“вносничко“. Нещо, за което сме чакали години. Или сме намерили връзка…

Ех, минало незабравимо…