През юли – в разгара на сезона – започнахме да събираме морски спомени. За онова време, когато ходехме на море за 14 лева. А пионерчетата – за още по.малко. Нямаше смяна по-къса от 14 дни.
Пръв ни изпрати спомени арх.Олег Каразапрянов. Отпреди 65 години. После и други зрители на Пловдивската телевизия. Може да ги прочетете в блога https://3nai.blog.bg – публикациите от месец юли.
След това направихме и две предавания с открити телефони – може да се гледат на запис на адреси:
https://www.youtube.com/watch?v=W1QVi5UK8Kk
https://www.youtube.com/watch?v=FQ-c8ryYs9c
Чухме много интересни ниша за онова време, по което толкова много хора изпитват носталгия.
По-малко чухме за днешния Несебър, Слънчев бряг, Равда, Св.Влас..
Та в края на сезона реших да сравня едновремешните спомени с положението днес.
Не бях почивал в Поморие от 1970 година. Видях, естествено, нещо несравнимо. Бях запомнил един рестрант, няколко сергии за дини и друго не помня.
Риба, разбира се, нямаше никъде.
Сега ресторантите и капанчетата бяха стотици. Риба –всякаква. И всичко, което ти се яде.
Седнахме с дъщеря ми край морето на цаца и бира. За мен това беше задължително. Мургаво момче – вероятно афганистанче – ни съобщи, че имат и пресен паламуд.
Обади се брат ми по телефона, похвалих се за паламуда и се сетихме, че това беше любимата риба на баща ми. Имаше възможност да опита паламуд веднъж на 10 години.
На другия ден седнахме в едно ресторантче на рибена чорба. Рибена чорба за пръв път опитах през 90-те години. Готвачката мина по масите да ни съобщи, че днес специално е направила домашна имам баялдъ.
След това минахме през Равда. Там съм бил на пионерски лагер в палатки. На прашния мегдан имаше една барака, където имаше само наливна бира. Наливаха я в недопитите чаши на предишните клиенти. Нямаше вода за миене. Хората се правеха, че не виждат.
На два пъти ходихме на екскурзия до Слънчев бряг. Към 6-7 километра вървяхме пеша през някакви лозя и трънаци.
Оказа се, че демокрацията ни е отнела и лозята, и трънаците. И е построила хотели, супермаркети, аквапаркове.
Изненадата ми беше Несебър. Макар там да бях ходил по-скоро – преди 15-20 години. Макар и в края на сезона, Стария град беше претъпкан с хора. С клиенти.
В края на Стария град –там, където имаше някакви урви и камънаци, сега се бяха наредили десетки рестранти. Поне половината маси бяха заети. Риби всякакви – даже плата с морски дарове. Палачинки,сладоледи, бургери, пици… И като ме обзе една носталгия – за онова прекрасно време, когато на пристанището пържеха цаца и я опаковаха в амбалажна хартия. И после търсехме пейка… И после – къде да избършем мазните си ръце.
Сега има всичко. Предлагаше се българско вино, български локум, български магнитчета…
Помня, че преди време имаше проблеми с ЮНЕСКО заради сергиите, сега ги бяха заместили със стелажи и щендери.
Проверих – имаше и тоалетни, макар и по два лева. Имаше и аптеки. Спомних си как едно време на витрината на единствената аптека пишеше гордо на кирилица :“Нямаме лигнин, нямаме памук!“ В България жените не бяха чували за дамски превръзки, естествено. И тоалетната хартия още не бяхме измислили.
По улиците вървяха хиляди българи и чужденци и се чудеха къде да си оставят парите.
За тях работеха други стотици хора. Една част предприемачи. За 20 години бяха измислили свой бизнес. Намерили ниша. Намерили стока, наели персонал. Дали тук-там рушвет за някое разрешение. Ремонтирали къщата и я направили на хотелче. С климатик и чиста тоалетна.
Ако този бизнес се ръководеше от държавата, трябваше да има 20 етажна администрация.
Значи българинът е предприемчив и работлив. Но до някакво ниво. След това идват мутрите.
Накрая дъщеря ми зададе въпроса, който и аз си бях задавал: „Защо тук има толкова народ, а в Стария град в Пловдив няма?“
А бях питал същото и отговорни хора, които ми бяха отговорили, че „цигански пазар нямало да правим“
Но това е друга тема…
