Търсех нещо в библиотеката си и попаднах на „Нощем с белите коне“-от Павел Вежинов, който е тръгнал от „Втора рота“ и стига до нощните прозрения. Нахлуха ми спомени. За конете – кристалната мечта на моето детство.

Дядо ми Марин, ветеран от Първата световна война, баща нао 9 деца, от които 6 доживяли до преклонна възраст, от село Раданово, имаше хергеле коне, които препускаха в двора. Помня ги като ден днешен, преди да му ги приберат в ТКЗС-то.

Преди да започна да пиша, започнах да рисувам коне. Баща ми беше събрал едно тесте рисунки. Първият ден в първи клас учителката ни зададе тема-да нарисуваме любимото си! Моята рисунка беше кон – с пълно обмундироване -зенгии, юздечка и т.н., изправен на задните си крака. Учителката не повярва, че съм го нарисувал в час. Мислеше си, че го нося от вкъщи. Дълги години гледах рисунките на коне на Леонардо Да Винчи и ги сънувах нощем.

Баща ми, който е пасъл и яздел конете на дядо ми, ми разказваше, че конят е единственото животно, което има 360 градусов поглед. Затова на впрегатните коне им слагат капаци на очите – да гледат само в една посока.

На попрището жизнено в средата се сбъдна детската ми мечта – имах кон. По-скоро той ме имаше. В конната база в Арбанаси. Казваше се Леонардо. Като си говорехме, ако беше съгласен, ме близваше по шепата. Ако не беше, извръщаше глава, но аз знаех, че пак ме гледа.Не беше и помирисвал капаци.

Въпросът, на който не мога да си отговоря, е „След като половината живот прекарахме с капаци, сложени на очите, дали сега не си слагаме сами такива?“

That is the question!

Арх. Валентин Маринов