Вече споменах, че за Пловдивския панаир има изписани хиляди страници. Направени са десетки филми. Всичко е платено и изхвърлено на боклука.
Има обаче толкова много панаирни спомени, които се заслужава да останат някъде запазени. Това си е част от историята на града и на България.
Някои ме заподозряха, че и това, което пиша, е поръчка. За съжаление, не е. Пиша безплатно. Все някой трябва да напише истината. Или поне това, което си спомня.
А ако вие си спомняте повече или други неща – добавяйте.
Днес ще пиша за изхранването на панаирджиите. Става дума за хилядите посетители на панаира, които трябваше да хапнат нещо: пловдивчани и гости на града, изложители, персонал. Тълпи българи и чужденци, които към обед огладняваха.
Сега като гледам старите планове и снимки от онези панаири, и си мисля, че трябва да се отдаде заслуженото на едновремешните архитекти. Те са планирали, а след това строителите построили – е, с нашите пари, разбира се, един прекрасен град: с алеи, градини, езеро, шадравани, тоалетни… И ресторанти, разбира се.
Ресторантите не стигаха, а и беше скъпичко там, така че повечето хора си носеха по нещичко от вкъщи. Тогава учениците един ден не учехме и разглеждахме панаира, та майките ни ни слагаха по един сандвич в някаква торбичка. И една ябълка често. Изяждахме сандвича още сутринта, а торбичката пълнехме със „списания“.
През 50-те и 60-те години беше нормално да се видят под сенките в градинките посетители /най-вече със селски вид/ да набиват донесена от село храна. След това да полягат и да опъват подутите от ходене крака.
Най-големият ресторант беше този между Марица и езерото. По-късно го нарекоха „Българска сватба“ – ако не се лъжа, работеше целогодишно.
По време на панаир беше голям късмет да си намериш място. Една година обаче – бяха дете, с мама и тате намерихме място и седнахме край езерото. По онова време най-евтиното ядене бешебоб яхния. И струваше около 20 стотинки. Поръчахме боб, разбира се, но ни донесоха чиния, по чиито край имаше наредени 5-6 резенчета луканка. И цената за „стар боб с луканка“ вече беше 55 стотинки. Почти 70 години не мога да забравя цената. Обсъждахме тарикатския номер вкъщи дни след това – като ни дойдат гости. Майка ми безброй пъти разказа: „И ни донесоха боб с няколко ей такива тънки резенчета луканка и ни взеха цели 55 стотинки“
За тази цена можеше тогава да си купиш пакетче кайма и да направиш десетина кюфтета.
На мястото на сегашната Осма палата имаше ресторант с вътрешно дворче, една година ходехме на панаира с братовчед ми Митко от София и той ме заведе на обед там. Ядохме много вкусни шишчета. Братовчедът каза, че такива вкусни шишчета не бил ял в София и аз бях много горд, че съм пловдивчанин.
В малко по-късно време зареждаха Панаира с Кока кола – никъде другаде американското питие не можеше да се намери навсякъде – даже в обикновено павилионче.
Из панаира сложиха десетки павилиончета, които основно предлагаха кебапчета. И тяхната цена беше панаирна – малко по-виссока от нормалната в града.
Припомням, че ми се налагаше да работя на всички панаири след 1975-а година. Споменах, че често се изхранвях на кьор софри. На панаира същата 75-а имаше всяка сутрин 4 пресконференции и вечер 4 приема. Мининум.
Хапваха и пийваха на аванта всякакви хора освен журналисти. Персоналът на съответната палата също се нареждаше около масите. Имаше ченгета, разбира се. Идваха и странни хора, които знаеха на кои приеми не проверяват за покани.
На приема на ГФР за пръв път пих „джус“. Тогава научих тази нова дума.
Масите бяха отрупани, но в онези времена нямаше кой знае какви деликатеси. Запомнил съм пълните чинии със сирене, луканка, пастърма и шпек салам. Също едно нещо, което се наричаше „рулца по чешки“ – навито рулце от шунка, пълнено с руска салата.
Една година на приема на Швейцария между чиниите имаше някакви малки чашки с някакви розови парченца месо вътре. Никой не им обръщаше внимание.
Един по-печен колега обаче ми прошепна: „Това са филенца от скариди, ако знаеш колко струват“.
Ометохме ги веднага. С френско шампанско. Почувствах се като западен бизнесмен…
Е, имаше дни, когато трябваше сами да се грижим за прехраната си.
Една година открихме между палатите най-отзад, една барачка, ооколо която миреше много вкусно.Майсторът беше заредил с пушен свински врат и го печеше на скара. С пържени картофи. Прекрасно.
А и нямаше опашки, малко хора го знаеха това островче на кулинарното удоволствие.
Една година американците бяха решили да ни покажат техника за бързо хранене. Докато ние още пържехме картофи на примус и не знаехме какво е фиртюрник, те ни показваха пълно оборудване за фаст фуд заведения от типа на Макдоналдс. Даже правеха демонстрации и вътре миришише на пържени картофки. Вдишвахме аромата им, ама не даваха на гладните българчета да опитат.
Една година обаче картофките се появиха своодно. И бургери. За пръв път в България. Точно като Макдоналдс, ама с марката „Уимпи“ – английска верига за бързо ядене.
Всичко беше опаковано в шарени кутийки, масово раздаваха и големи кръгли значаки с надпис „Уимпи“. И като се наредиха едни опашки…
Това го описах пролетта – да не се повтарям
https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/05/03/kyscheta-plovdivska-istoriia-15-spomeni-za-proletniia-panair.1948925
Да спомена все пак, че тогава имахме среща с министъра на вътрешната търговия Георги Караманев – става дума за екипа, който правеше под неговото ръководство прочутото тогава ТВ предаване „За един милилард“. Та министъра с мъка в гласа сподели, че е водил цяла седмица преговори с хората от „Уимпи“ да купим оборудването за поне едно такова заведение. Не се разбрали единствено за цената на марката. Англичаните искали за използването на марката толкова пари, колкото ввсичко останало. А без марката заведението сигурно щяло да се побългари за нула време..
Та така не можахме да изпреварим останалите соцстрани с фаст фуд-а. Унгарците първи докараха „Макдоналдс“, след това май руснаците.
Тогава не намерих време да изчакам опашката за бургерите на „Уимпи“. Помотах са малко, па хукнах към барачката със свинския врат на скара. Добре овкусен с чер пипер.
Изобщо на панаира можеха да се правят луди пари с изхраване на гладните тълпи.
Дойде демокрацията и решихме група ентусисти с току що регистрирана фирма да участваме в този бизнес. За провала на идеята – следващата събота…
А който знае други истории – да пише. Все пак в изхраването на хилядите панаирджии са участвали стотици пловдивчани.
Евгений Тодоров
