Падна Тодор Живков и като че ли Панаирът започна да се смалява. Откриването се поверяваше на кой ли не, някой път направо на Сульо и Пульо.

Първите панаири след 1989 година все пак бяха най-интересни – бяха пълни с хора, които не само зяпаха, а искаха да купуват такива неща, с които да се прави бизнес: кафе машини, селскостопански машини, опаковъчна техника.

Този период и още неща от панаирния живот съм описал в книгата „Записки по българския преход“ и в блога zaprhoda.blog.bg – който иска може да прочете и там някои неща. А сега е време да свършваме – частта за Панаира стана май прекалено голяма.

Та сменяха се правителства, сменяха се панаирните шефове. Постът започна да се дава не за доказани способности, а стана нещо като партийна награда.

Панаирът обаче печелеше достатъчно, за да има за всички. Но парите не стигаха на никой.

Ако по-рано далаверите ставаха много скришом, защото панаирните служители ги беше страх, сега някои я караха през просото.

Те си седяха в канцелариите и чакаха на гюме да дойде някой и да го изнудят, а ние – дребните частници обикаляхме по палатите и търсехме клиенти. Най-напред обикаляхме с видеокамера и се надявахме, че онези с доларите, ще се изтрепят да се снимат. Единствено един индиец се нави да даде 20 долара, ако снимаме …съседния щанд. Който също беше индийски. Доларите уж щях да бъдат преведени по банков път, още ги чакаме. Помня, че тогава не знаехме какво значи фактура, нямаше и фактурници в книжарниците, та копирахме чужди фактури, триехме данните, после пак копирахме…

Не помня кой ни посъветва, че няма смисъл да обикаляме като улави. Някаква саи фирма „Мултиарт“ вече била сключила договори с всичко сериозни клиенти. За няколко стотин хиляди долара.

Чудехме сме какви са тези факири от „Мултиарт“ – чак когато станаха „Мултигруп“ – разбрахме.

Е, слуд няколко години и ние получихме добра поръчка за реклама. На кафето „Нова Бразилия“, на което бяхме дистрибутори.

Един от шефовете каза, че на Панаира името “Нова Бразилия“ трябва да се натрапва постоянно.

Поръча радиореклама през всеки 10 минути.

Дойдоха и някакви момчета от Враца с балон, който трябваше да виси над панаирното градче. На него пишеше “Нова Бразилия“, разбира се.

Само че тук възникна проблем. Цената за въздушна реклама беше на квадратен метър.

Някакъв чиновник от рекламния отдел на панаира попита какъв е диаметърът на балона и по известната формула изчисли цялата площ – трябваше да се плати и тази част от балона, която е отгоре и се вижда само от дядо Господ.

Това ми се стори нечестно, започнах пазарлъци, но чиновникът беше непреклонен.

Точно по това време дойде един от собствениците на фирмата, оплаках му се и казах, че този път не мога да направя нищо.

Ливанецът помисли няколко секунди, грабна от щанда един кашон кафе и само попита в коя стая е рекламният отдел.

След малко се върна без кашон, но с фактура за платен един единствен квадратен метър.

След това тръгнах да поръчвам радиореклама.

Приемащият рекламата ни поиска тройно повече пари, защото фирмата била чужда. Бръкнах се да плащам – все пак парите не бяха мои, но човекът направи знак да не бързам. Можело да се разберем за двойна цена, а разликата да я разделим. Не с него, разбира се, а с „онези, на които трябва да се затворят устите“. Всички останахвме доволни.

Някъде към 2001- 2002-а, получих учтиво писмо от поредното ново ръководство с покана да се включим в конкурс за изработване на филм за предстоящето международно изложение.

Искрено се зарадвах. Казах си – свърши времето на далаверите, вече всичко в държавата става прозрачно и честно.

Започнах да броя колко филма досега съм направил, стигнах до 100 и им загубих бройката. Наградите ми от разнаи фестивали бяха поне 10. И си рекох – този конкурс ми е в кърпа вързан, то просто няма кой да се мери с мен.

Посочих и цената, за която можем да направим филма – някъде към 3000 долара, което си беше без пари за един такъв богат възложител като панаира.

Изпратих офертата и зачаках. Отговор въобще не дойде.

След време разбрах, че конкурсната комисия е избрала офертата на някаква млада и напориста колежка.

Рекох – майната му, и забравих случая.

Преди следващия панаир отново получих покана за конкурс. Намалих цената на 2 500 долара и пратих оферата.

И този път – нищо. Пак същата колежка спечели.

Скоро след това се случих на една маса с един стар познат от панаирния пресцентър. От дума на дума стигнахме до офертите. Попитах го каква цена дава конкуренцията, та все печели.

Колегата започна да се смее.

– А бе ти луд ли си? – заливаше се от смях човекът. – Как може в България да се спечели конкурс, без да имаш човек в играта.

– А кои са в играта? – попитах аз.

– Ами единият съм аз – скромно си призна човекът. – И мога да ти помогна.

Идваше ми да литна от щастие – птичето най-после ми беше кацнало на рамото.

Протегнах ръка, но птичето не протягаше своята и гледаше въпросително.

– Твойто не се губи – сетих се аз за сакралната фраза и си стиснахме ръцете.

Няколко дни след получаването на следващата покана, ми се обади моят човек и каза:

– Госпожицата този път дава 2400, ти дай 2200.

Написах 2 200 и изпратих офертата. И пак загубих. Отидох при моя човек, за да направя рекламация. Той ми обясни, че спечелилата колежка в последния момент сменила офертата с 2 100. И че нейният човек в играта май че е заместник директор.

Поканите обаче продължаваха да идват.

При следващото раздаване на картите вече знаех, че няма какво да губя. И дадох цена 100 /сто / долара. И написах, че си правя експеримент, но гарантирам, че и за тази цена ще направя филма.

Този път вече нямаше начин да не спечеля.

Отговор обаче пак не дойде.

Скоро след това смениха директора на панаира. След като НДСВ спечели изборите, нормално беше да махнат синия директор и да сложат техен човек. Както преди синия имаше пък червен директор.

Та през 2002 за известно време имаше двама директори. Редом до синия застана жълтият Йордан Радев.Беше ясно, че той е силният човек и че скоро ще управлява еднолично.

Скоро след като зае новия си пост, се срещнахме някъде и аз му разказах за далаверите с конкурса за панаирен филм.

Йордан Радев очевидно се ядоса. Стисна юмрук и се закани, че ще разкатае мамата на всички далавераджии в панаира.

А аз зачаках да дойде следващата конкурсна покана. И да възтържествува най-после справедливостта.

Още я чакам.

Изглежда някой просто ме беше зачеркнал от списъка на поканените…

Рушвети се даваха за наемане на павилион, за инсталиране на задължителния бойлер, за прекарване на телефон…

Разбира се, тези далаверки изглеждат като детски игрички в сравнение с голямата операция по приватизацията на панаира.

Това беше сложна многоходова комбинация, която не може да бъде разказана накратко.

Заедно с покойния Христо Марков събрахме една дебела папка с документи – там имаше всичко. Или почти всичко. Канехме се да я издадем, даже се появи спонсор, но все отлагахме за по-нататаък.

А може би стана по-добре така, – Панаирът да стане частен. Иначе в условията на криза държавата ще трябваше да дотира губещото предприятие.Панаирът щеше да ни струва милиони.

Битките за панаира продължават. Появяват се нови политици, които нищо не помнят от онези времена, четат документи, но не е същото – като да видиш с очите си как общинските съветници убедено гласуват. А повечето от тях допреди дни се кълняха, че няма да дадат панаира на частниците.

Георги Гергов, като пое панаира, направи филм за това какво е заварил. После добави какво е направил. Разликата е огромна.

Съкрати безмилостно излишния персонал. Става дума за много хора, които получаваха хубави заплати, за да работят няколко седмици в годината…

Но панаирите вече не са това, което бяха. Не само в Пловдив. Защо? Това е друга история.