Събрахме някои неща които са разказвали зрители на ПОТВ през годините.

… Едно време във великденската нощ по БНТ се пускаха такива програми, за каквито не смеехме и да си мечтаем през останалите 364 дни. Помня един Великден на връх Рождество Христово по БНТ вървеше концерта на Рей Чарлз. Нямаше сила, която да накара нас, младите, да откъснем очи от телевизора и да тръгнем към църквата, където някакви попове нещо си мънкаха.

Нашият господ беше Рей, а Тина Търнър – божията майка.

Едни казват, че след 1944 е било забранено и опасно да се ходи на църква, други твърдят обратното.

Истината е, че поколението, възпитавано по време на комунизма, трубваше да израсте атеистично настроено. И не само да не ходи на църква, но и да превъзпитава вярващите си баби и дядовци.

Поне мен така ме учеха в училище. Ако бабата или дядото се дърпали и продължавали да твърдят, че има бог, трябваше да им даваме примера с гръмоотвода. След като на камбанариите слагали гръмоотводи, значи нямало господ. Иначе той щял да си пази своите храмове.

Веднъж хванах баба ми Евгеница как се кръсти и й казах в прав текст, че това са глупости.

Баба ми обаче имаше поглед върху нашите пионерски ритуали и каза троснато:

– А това „Рапорт даден – рапорт приет“ не са ли глупости?
Чувал съм от потърпевши , че за една бройка са щели да ги изключат от университета, защото ги хванали да ходят на църква.

Може би репресията е била най-вече в отделни години и на отделни места. В Рождественската нощ около църквата обикаляли отрядници и активисти на партията и Комсомола и плашели с присъствието си. Даже не пускали всеки в храма.

Със сигурност вече към 1974 година се ходеше свободно на църква ,даже стана нещо като мода. Спомням си един Великден пред Света Петка цялата градинка отсреща беше пълна с народ.

Охраната от репресивна мярка започна да се превръща в необходимост. Много млади хора идваха на служба направо от кръчмата, подпиийнали, крещяха, пускаха касетофони.

Но да се върнем малко по-назад – във времето на големия дефицит. Геройство беше да се организира пълна великденска трапеза. И в най-трудните години обаче почти във всяка къща се боядисваха яйца. Въпреки недрожелюбната политика на държавата към религиозните празници, няколко дни преди Велкиден по магазините се появяваше боя за яйца. В цялата държава имаше само един производител на боя, а боята беше два вида – на хапчета и на листчета по-късно.

Особена фантазия не се проявяваше, тук-таме някои лепяха листенца магданоз, за да постигнат някакви шарки, или просто мешаха боите.

Чукането си беше модно сред децата. Търсехме упорито „борака“. Едни възлагаха надежди на малките и остри яйца, други – на по-големите и заоблени. Смятахме, че цветът на боята също играе роля – твърди Мимо Хаджипетров.

Най-успешно действаше дървеното яйце. Някои си спомнят, че се продавали единствено в края на Четвъртък пазара, там, където издигнаха Проектантската организация. Имаше сергии с гаванки, дървени лъжци и дървени яйца. Ментетата се познаваха отдалеч, все пак някои използваха ефекта на изненадата, присягаха се ненадейно ти ти чупеха борака. Върви след това се оплаквайй на арменския поп.

Изпочупените яйца попадаха във великденските салати или ни ги даваха за закуска в училище.

Смътно си спомням, че учителката не одобряваше чукането с яйца на училищна територия.

Една позната пък твърди, че малко по-рано на децата, които идвали с яйца, гледали като на прокажени. Затова майка й ги белела вкъщи и ги слагала в торбичката за закуска без черупките. Обаче някои пукнати при варенето яйца имали по белтъка издайнически цветни ивички. Което обезмисляло цялата конспирация.

Да е имало проблем с яденето на козунак през междучасията не помня.

Козунаците основно се правеха вкъщи.

По-стари пловдивчанки са ми разказвали как за „пълна доза“ козуначено тесто трябвало да се сложат 40 яйца. По няколко души месели тестото, докато бухне два пъти. Най-добре би било след това да се остави в топлата стаичка – имаше такава над старите фурни, и там да втаса още веднъж.

Нямало по-лошо от „паднало тесто“, от него никакъв козунак не ставал.

Добрите майсторки намираха бадеми, киснеха ги, белеха ги и ги нареждаха отгоре.

Тъй като тогава пазарът на ядки се изчерпваше със слънчоглед, тиквени семки и фастъци, изкушението да хапнем бадеми беше непреодолимо, тайно отлепяхме бадемчетата и така разваляхме естетическия вид на козунака. Имаше реакция от родителите, но бързо ни прощаваха.

По отношение на агнешкото има различни гледни точки.

Едни твърдят, че било голям късмет да се намери агнешко за Великден. Хората ходели по селата, купували цяло агне, после го разфасовали по списък – за роднини и приятели.

Други пък са на обратното мнение – агнешко се намирало свободно, висяло на ченгелите и всеки можел да си избере.

Аз си спомням следното. Агнешко „пускаха“ по-скоро за Първи май, но двата празника често се сливаха. Може би е имало отделни години, когато е можело да се купи свободно, но аз поне си спомням огромните опашки – пред кварталната ни месарница се събираха по 200-300 души. Става дума за блока на Чирпан номер 2. Гледах от балкона и се чудех струва ли се чакането. Хората се блъскаха, караха, обиждаха, знаеха, че месото няма да стигне за всички. Говореше се на български, на арменски, на цигански.

Баща ми беше приятел с касапина бай Иван и заедно с други комшии се събираха в месарницата на лаф мохабет.

Та след една такава опашка при бай Иван дошла една бабичка и се примолила да й продадат поне малко месце. Мечтаела си за агнешко от миналия Великден. А може би от по-миналия.

Чакала от тъмно, но не успяла да се вреди – изместили я в последния момент.

Бай Иван бил отделил няколко кокълчета, дето за нищо не ставали и никой не ги искал. Най-много бабата да си сваряла супичка с дъх на агнешко.

Увил кокълчетата, бабата извадила една носна кърпи, развързала я и започнала да брои последните си стотинки.

Бай Иван ги прибрал. И вечерта разказал на прятелите, че цял живот нямало да си прости греха ,ч взел пари от бабата. За няколко ненужни агнешки кокълчета. След което заключил:

– Такъв е животът. Сиромахът винаги ще бъде сиромах и ще му се падат от живота кокълчетата.

Не след дълго бай Иван почина неочаквано…

Дойде демокрацията, за Великден няма опашки, само пари да има.



Впрочем имаше една малка опашка – пред бай Ангел фурнаджията, който печеше по едновремешен табиет срещу Централна гара. Наближеше ли Великден пред фурната му се нареждаше опашка журналисти – да го снимат и разпитват как се пече козунак, как се пече агне. Всяка година бай Ангел разказваше едно и също, но веднъж излезе от сценария и каза следното: – Абе разберете, агне може да опече всеки. Няма никаква тайна. Тайната е в картофчето. Как да го опечеш така, че да поеме от сока, но да не се разкашка. Как да хруска леко, но да не стане кораво. Ако го направиш както трябва, става по-вкусно от месото. То и в живота май е така. Втренчили сме се в мръвката, а забравяме за картофчето.