Мине не мине и се намери повод да се покаже по БНТ отново филмът „Кит“-
Сега поводът е 100 годишнината от рождението на Георги Калоянчев.
А на колко години е филмът? Едни източници сочат за негова рождена дата 1967 година, други 1969-а, трети – 1970-а. Значи на повече от 50 години.
И въпреки преклонната си възраст и сега филмът намира зрители. Някои го гледат за първи път, други – за сто и първи.
Не е тайна, че филмът беше забранен. Но не малко хора бяха успели да го гледат още тогава. България се беше разделила на две – едно щастливо малцинство, което беше успяло да гледа филма, и едно мнозинство, което си мечтае да го види.
По това време вече се беше оформило нещо като праобраз на днешните жълтопаветници – градска интелигенция, която беше разбрала, че комунизъм няма да има и разпространяваше злонамерени вицове.
Сюжетът на „Кит“ представлява една подигравка с онова, което по-късно в СССР беше наречено „командно административна система“.
Някой беше нарекъл малко по-късно излезлия „Пребряването на дивите зайци“ символна творба, в която се казва цялата истината за социализма и то без пряка критика. С показването на абсурдите на системата.“Кит“ правеше същото, макар и на майтап..
Филмът може би е щял да мине, ако не бяха „чешките събития“ от 1968 година, които доведоха да извънредна бдителност. Забранен беше даже „Прокурорът“ по пиесата на самия Джагаров. Докато зад „Кит“ стоеше прост хуморист. Черемухин. Филмът се снима 1967-а, премиерата му се забави, през 1969-а вече се заговори, че „Кит“ е забранен. Хората знаеха, че има такъв филм с такива големи актьори и го чакаха.
Какво се случва – нямаше кой да ти каже, нито някъде можеше да се прочете нещо.
Та 1969 бях студент, сътрудничах на пловдивските вестници, пробвах се и да пише за филми и актьори. От „Отечествен глас“ – единствения местен всекидневник, ми поръчаха да направя интервю с Тодор Динов.
Тодор Динов беше прочут аниматор с много международни награди, пловдивчанин, на всичкото отгоре и председател на Съюза на филмовите дейци.
Успях да си уредя среща, направихме интервюто, след което бях удостоен с правото да питам разни работи. И попитах защо не излиза „Кит“, вярно ли че е забранен.
Тодор Динов каза, че наистина филмът е спрян, но не защото е чак толкова вреден, а защото е доста непрофесионално направен. Въпреки големите актьори. Режисьорът Петър Василев бил „идеологически добре подкован“ – това беше изразът, не е от гнилата интелигенция, но очевидно не е голям професионалист или нещо подобно.
В началото на 1970-а филмът неочаквано се появи в пловдивските кина. Без реклама и разгласа. Моментално си купих билет и успях да го гледам.
Странното беше, че в София не се прожектираше.
Още на другия ден в „Отечествен глас“ се появи разгромяваща статия от Иван Балабанов – сравнително млад театрален и литературен критик и журналист. Той беше амбициозен човек и вероятно беше решил да се изживее в ролята на онези големи критици от централните издания, които поръчково унищожаваха посочен отгоре филм, роман или театрална постановка.
Подобен род критични статии се харесваха на поръчителите, разбира се, но в същото време повишаваха интереса към обекта на критиката. Пред киното, където вървеше „Кит“ се образуваха опашки.
Същия или на другия ден минах през редакцията на другия пловдивски вестник – седмичника „Комсомолска искра“. Там ме посрещнаха с въпроса дали съм гледал „Кит“. Като разбраха, че съм го гледал, попитаха какво мисля. Аз общо взето повторих това, което бях чувал от Тодор Динов. А и в сравнение с моите високи критерии, изградени от посещения на лектории, където можеше да се гледат недостъпни за простлюдието филми на Фелини, Антониони, Бергман и Трюфо, „Кит“ изглеждаше доста мизерно.
И тогава ми възложиха да напише рецензия за филма. Но да не бъде разгромна идеологически като онази на Иван Балабанов, а да бъда по-снизходителен. Да посоча, че филмът е далеч от високите естетически критерии, на които трябва да отговарят българските филми и т.н..
Та разбрах тогава, че акцията срещу филма е организирана. От Партията бяха възложили на медиите да го разгромят и на тази база след това да го спрат.
А защо тогава изобщо го бяха пуснали? Ето, тук е интересният момент.
Според тогавашните правила една част от хонорара си актьорите получаваха накрая. Тази последна част, която хич не беше малка – 20 или 30 процента, се даваше чак когато филмът излезе на екрана. Тоест, ако беше спрян без никаква публична прожекция всичките големи актьори щяха да пият накрая една студена вода. А те съвсем не бяха безразлични към материалните придобивки.
Един от народните артисти, участвали в същия филм, обичаше да казва, че да вървят добре снимките на един филм, от обектива на камерата трябва да се вижда как изскачат парички…
Та в тази игра местните медии трябваше да изиграят поддържаща роля.
А моята си роля май си я изиграх добре, ръководството на вестника беше щастливо, че хем е изпълнило партийната заръка, хем не се е изложило с нещо от типа на излязлото в другия пловдивски вестник.
За награда получих хонорар от 25 лева – двойно повече от нормалното, и бях харесан за постоянен сътрудник. Може би така станах журналист – на гърба на филма „Кит“.
И накрая още нещо интересно от историята по забраната на филма. От Партията се сещат, че нищо не е публикувано в Радио Пловдив. Третата поред критична статия се възлага на завеждащия редакция ЛИК Кико Папазян – прекрасен поет и опитен журналист, но от кино нищо не разбира. Не беше влизал в киносалон поне от 20 години. Чудел си Кико как да изпълни задачата и решил да потърси помощ от приятел. Звъннал на Бъча – това е вуйчото на Ути Бъчваров, актьор в Пловдивския театър, и като разбрал, че е гледал „Кит“ го помолил да му го разкаже по телефона. Какво е разказал Бъча не знам, но в крайна сметка партийната задача била изпълнена.
И филмът „Кит“ вече можело да бъде забранен. След като честната критика не беше го харесала….
От време навреме се сещам за онзи мой подвиг – като гледам как по телевизора разни анализатори изпълняват платени поръчки. Някои дават през просото, но други – вероятно опитвайки се да запазят някакво самоуважение, карат по тъча…
На турски такова поведение се нарича „усулсекиджийско“…