Идеята да се върна назад във времето около 70г. дойде от Пловдивската Обществена телевизия.
На тази тема може да се изпишат стотици страници,а дори и хиляди. Имаше неща ,които можеше да видим само на лъскавите цветни страници на западните списания Бурда, Некерман и да си мечтаем за тях. Но и тези списания бяха трудно достъпни по онова време за обикновения българин. За да се абонираш за тях като частно лице се искаше специално разрешение от тогавашния Окръжен съвет. Трябваше да имаш доста голяма сума западна валута,но това е друга тема.
Няма да коментирам дали магазините са били пълни или празни .Ще разказвам това, което съм видял и запомнил от преди 70 г..
Впечатленията ми са от бакалския магазин на бакалина бай Владо на Понеделник пазара, където мина голяма част от живота ми. Сещам се за хранителните стоки, нали човек трябва да е сит и тогава може да помисли за нещо друго.
Имаше неща,които наистина бяха в изобилие. Лютеницата идваше в едни големи дървени каци. Същото беше и за салцата от домати .По едно време имаше и кисело зеле пак в каци. Имаше и хубаво сирене, разбира се, от краве мляко. Кашкавалът беше кът особено овчият.
В конопени чували идваха лещата и зрелият фасул. Българската захар от захарно цвекло също беше в конопени чували, та често в чая можеше да попадне конопена нишка. Беше на кристалчета около милиметър, милиметър и половина и беше много сладка. По едно време пуснаха кубинска захар от тръстика, която не беше качествена, нямаше достатъчно сладост.
Олиото идваше в метални варели, от които с помпа ти пълнеха стъкленото шише, което трябваше да си носиш. Пластмасови шишета все още нямаше. Първите пластмасови шишета и съдове в България се появиха около 1958 г. Спомням си едни лимони от пластмаса, в които имаше натурален лимонов сок. След това се появиха пластмасови жълти шишенца от стотина грама пълни с лимонов сок.
Лимоните бяха доста дефицитна стока. Пускаха ги от време на време и за тях имаше опашки. Намираха се в показния магазин на Главната, но цената там беше друга не за всеки.
Зехтинът беше много дефицитна стока. Хората го ползваха най-вече като лекарство. Заедно с лимоните се опиваха да се отърват от камъните в бъбреците и жлъчката. Разбъркваха зехтина с лимоните и ядяха, за да се лекуват.
Зехтинът беше предимно испански в тенекиена кутия със зеленикав цвят от половин литър. И самият зехтин беше със зеленикав цвят и доста по гъст от сегашния и имаше хубав аромат на маслини и леко горчив на вкус. Пробиваха на горната страна на противоположните краища две дупки.
Много вкусен стар фасул ставаше със зехтин, но това беше голям лукс. Рядко някой го ползваше за салата. Пускаха го в бакалницата на бай Владо, но рядко. Хората бързо научаваха и се получаваха големи опашки. Някои си отиваха с празни ръце, нямаше за всички. Пред някоя бакалия като станеше опашка, хората знаеха, че са пуснали маслини, зехтин или някаква рядка стока .Имаше хора, които като видят опашка, веднага си нареждаха, без да знаят какво са пуснали, значи е нещо дефицитно.
Много ми е чудно как някъде около 1974 г. в България изчезна лещата. Никаде по магазините не можеше да намериш леща, така и не разбрах каква беше причината.
По това време бях студент в София и ако исках да ям леща отивах във вегетариантския ресторант на „Графа”, там винаги имаше леща, порцията струваше стотинки. Много обичам леща и затова вкъщи винаги имахме леща. Донасях я от ГДР, където я имаше в изобилие почти на безценица.
За хляба през онези времена се знае много.Тогава хората се възмущаваха, че за направата на хляба се ползваше царевично брашно и хлябът имаше жълтеникав отенък. Сега царевичният хляб се смята за някакъв деликатес, та и цената е по друга.
Спомням си за един хляб, който го имаше само по ресторантите. Беше снежнобял на цвят, по хлебарниците не се продаваше.
На Понеделник пазара, там където е и днес, имаше няколко масивно изградени от тухли магазини за зеленчуци. За тяхното снабдяване се грижеше бай Кръстю, който беше като някакъв отговорник или ръководител на магазините.Той беше от близкото село Белащица. От сутрин до вечер беше около магазините. Магазините бяха на някогашните ТКЗС-та. Хората предпочитаха да купуват от сергиите, където стоката беше по прясна.
Тогава зеленчуците и плодовете бяха евтини, качествени и в изобилие. Струваха стотинки, но и заплатите бяха по 50-60лева. В България вече никаде няма от българското грозде памид ,сладко с тънка люспа. Няма ги и хубавите български домати. Сегашните розови домати са някакво подобие на някогашните вкусни български домати. Ползват се холандски семена. Дойде време холандците да ни учат как да отглеждаме домати. А българите навремето сме научили цяла Европа да отглежда зеленчуци. Преди доста години – пътувайки из Унгария, спрях в едно селско заведение да почина и да изпия чаша кафе. Заприказвах се с един възрастен унгарец. Като разбра, че съм българин видях в учите му сълзи. Разказа ми,че българи градинари са помогнали на баща му да създаде зеленчукова градина, благодарение на която семейството е оцеляло през войната.
В България бяха създали доматен сорт, известен като „Бизон”, който имаше малко семки, тънка люспа и много „месо”. Децата от махалата го поръсваха със захар и така го ядяха.Този сорт изчезна.
Все още хубави български домати има край Черно море – на север около село Дуранкулак и на юг в село Варвара.
Агнешкото месо беше истински деликатес. Пускаха го за Първи май, а за Великден нямаше никаде. Можеше да си купиш, ако чакаш на опашка. Имаше ограничение в килограмите, даваха по кило, кило и половина на човек. А агнета тогава се отглеждаха много – повече отколкото днес. Къде ли отиваха? Някои разправяха,че срещу валута отивали в Гърция да храним Шести американски флот.По-вероятно е да са отивали в съвсем друга посока.
Доста рядко в бакалницата на бай Владо пускаха луканка за 1,80 килото и разбира се ставаха опашки ,въпреки,че тези пари за времето си не бяха малко. Хората приготвяха голяма купа с варени картофи с червен кромид, към нея 3-4 тънки резанчето луканка, повечко хляб и семейството се нахранваше доволно и беше дори щастливо.
Доста по късно се появи салам „Амбарица”, произвеждан в гр.Толбухин. Беше хубав и вкусен, но и него можеше да го имаш с връзки.
Хората се задоволяваха със салам „Камчия”. Най често можеше да се намери салам „Амбарица” в представителния магазин на месокомбината от гр.Толбухин.Този магазин се намираше на ул.”Петко Д.Петков под едни нови жилищни блокове.
Много обичах шунка с горчица .Горчицата беше в малко кръгла кутийка. А шунката беше истинска, защото в магазина там на Главната пред теб я режеха от свинския бут.
Много често през годините изчезваше свинското месо. Дори и в ресторантите го нямаше. Много добре си спомням 1988 г., когато в Пловдив, както и в цяла южна България от магазините изчезна свинското месо. Нямаше никакво месо никаде и то за един доста дълъг период от половин година.
По това време се случи да бъда в гр.Сегед в Унгария. Нарочно влязох в един магазин за месо и колбаси и свят ми се зави от огромното количество на месна стока.
И аз като повечето деца обичах шоколадите. Бях щастлив, когато родителите ми купуваха „шоколад” от соя, а още по щастлив бях когато ми донасяха истински шоколад от какао. Истинските шоколади бяха доста дефицитни и не бяха евтини. По-късно пуснаха шоколад „Крава” и шоколад „Аеро”. Шоколадови бонбони почти нямаше. Около 1965 г. пуснаха нелоши шоколадови бонбони, които струваха 70-80 ст. кутията .Пак тогава имаше шоколадови бонбони „Дръвчета”, които бяха доста скъпи.
Около 1960 г. имаше едни бонбони, на кутията на която пишеше „кардиран фондан”, които не бяха от шоколад, а баха от някаква захар – бели или кремави на цвят, бяха доста евтини.
Преди 1944 г. в Пловдив е работила фабриката на Пеев за шоколад. Фабриката е произвеждала много качествени шоколадови изделия. Обръщало се е внимание и на опаковките на шоколадовите изделия да бъдат красиви, да привличат човешкия поглед. По луксозните шоколадови бонбони са се продавали в красиви кутии от ламарина. На капака на тези кутии е щампован надпис „Фабрика Пеев” и „Шоколадови бонбони”.
Имах няколко такива кутии вкъщи останали от моите родители.

арх.Олег Каразапрянов
[email protected]

04.08.2024г.

Очаквайте на 8 август от 17 50 по Пловдивската телевизия – на живо, с открити телефони: Какво имаше и какво нямаше по магазините едно време.