Пловдивски спомени – епизод 34

Последният есенен технически панаир го откри някаква заместник министърка. Не бях й чул името.
А едно време всички панаири ги откриваше другарят Живков. Лично.
Целият град тръпнеше в очакване – щеше да дойде първият човек на държавата.
Миналата седмица споменах за едно от неговите посещения на панаира – ето какво написаха първите читатели
Иван Петров
Велик
Радко Радков
Велик политик ,дипломат и държавник ! Това беше Тодор Живков!
Личко Иванова
НАЙ ДОСТОЙНИЯ НИ ДЪРЖАВНИК
НАШИЯТ ТАТО!!

Та сигурно трябва да съм горд, че съм дишал един и същ въздух с този велик човек. Панаирен въздух.

Обикновено церемонията по откриването беше в 9.30, но влизането в панаирното градчета трябваше да стане до 7.30. За да се стигне до мястото, където щяха да прережат лентата, трябваха поне два вида пропуски и специална покана.
Скоро научих, че Тодор Живков идвал по въздуха до летището в Граф Игнатиево, а оттам го вземала кола.
Една година инж.Георги Григоров – наскоро ми разказа, точно в нощта преди откриването с един приятел отишли да ловят жабки в някакви оризища. С фенери, ножове, торби и т.н.
Отишли до ловните полета с мотор, който скрили в едни храсти до шосето.
Към четири- пет часа сутринта решили да се връщат. Тръгнали към мотора, но там ги обкръжили група милиционери и ги арестували. Как няма да ги арестуват – брадясали, недоспали, с кървави торби и ножове…
Оказало се, че вече е понеделник – денят, в който се открива панаирът. И шосето от летището до Пловдив било здраво завардено още по тъмно. Та чакали жабарите да мине кортежът с другарите към 9 и нещо и тогава ги пуснали.
Да си поканен на откриването – това означаваше, че си от висшата каста на обществото.
Официалните посрещачи се строяваха два часа предварително – картинката приличаше на началото на манифестация. Всички бяха облечени официално, леко превъзбудени.
Хората от УБО-то, които отговаряха за сигурността на първите ни мъже, щъкаха нагоре-надолу.
Към 9.25 през тълпата богоизбрани преминаваше тръпка – някой предупреждаваше, че кортежът вече е дошъл.
След малко по алеята пред Палатата на земеделието се задаваха официалните лица.
Последните години другарят Живков идваше със сив лъскав костюм – вероятно от вносен таргал, и изглеждаше като модерен държавен ръководител.
Една година малко преди да дойде Първият един от УБО-то нареди колите с телевизионна техника да се изместят зад палатата – по-далеч от трибуната.
Инженерите се опитваха да обяснят, че е невъзможно това да стане за толкова кратко време.
Добре, но ако се пукне гумата на някоя ваша кола, нали знаете, че ще стреляме веднага? – изложи своите аргументи охранителят.
На един панаир се случи подобен сакатлък. Не бях на местопроизшествието, но знам историята от първа ръка – от колегата Михаил Ванчев.
При разглеждането на една палата гръмва някаква вентилационна уредба – гръмва като бомба.
„На секундата няколко души скочиха върху другаря Живков и го покриха с телата си” – разказваше после Мишо не без гордост, че имаме такава жертвоготовна охрана.
Ченгетата извадили веднага оръжие, но стрелба не е имало.
Припомням, че тогава работех в Пловдивския телевизионен център, който отговаряше за директното излъчване на откриването.
Една година вечерта преди откриването по телефона ми се обади моят приятел Гарик – московски режисьор, бил дошъл в Пловдив заради мен и имал само ден-два на разположение. А аз трябваше да бъда на своя боен пост. Реших да покажа на своя гост как се открива панаир. И да види на живо нашият пръв партиен и държавен ръководител.
Гарик се зарадва. За толкова години той все още не беше преживял щастието да види Леонид Брежнев на живо.
Намерих му пропуск за служебния вход на панаира, а втория кордон точно преди мястото на откриването, преодоляхме с намигане – милиционерите се оказаха познати.
После заехме позиция в края на алеята, по която щеше да дойде другарят Живков. И когато той дойде, мина точно на една ръка разстояние от нас.
Женя, извини меня, но у вас охрана чистая самодеятельност – беше коментарът на учудения Гарик.
Човекът не можеше да повярва, че той, неизвестният чужденец, може да достигне на една крачка от първия мъж на България.
След този коментар първо се притесних за другаря Живков, но след това ме обзе истинска гордост. Значи всички хора обичат истински своя ръководител и няма опасност нещо да му се случи.
Ето, в такава свободна държава живеехме тогава!
Когато вече бяхме свършили с подготовката на телевизионното излъчване, от София идваше специален режисьор. Става дума за Иванка Антонова, която минаваше за персонален режисьор на Първия.
Не знам какви права и задължения имаше, единственото, което установих, докато наблюдавах работата й, беше да не показва Живков в цял ръст, докато чете словото, защото тогава се виждаше как се повдига ритмично на пръсти – имаше си такъв навик човекът.
Също така тя познаваше по лице всички от охраната и гледаше да не влизат в кадър.
Един път обаче и Иванка Антонова направи гаф.
Нещо се разсея и в този момент другарят Живков извади гребенче, мина с него по няколкото косъма, които му бяха останали на темето, и на всичкото отгоре след това духна гребенчето.
Дали този гаф е имал някакви последствия – не знам.

Много са историите около височайшето посещение, неотдавна един пловдивчанин разказа поредната.
В края на 80-те години на панаира вече излагали и системи за прием на спътникова телевизия.
В палатата на електрониката изложителите на такава система – „РЕСПРОМ” или нещо подобно, даже били включили някакъв западен канал, по който вървели реклами. Точно минавал край щанда другарят Живков, когато на екрана се появил неприлично гол женски корем – част от някаква реклама.
– Имате ли разрешение? – викнал ядосано другарят Живков, усетил вероятно как общественото внимание се раздвоява.
Изложителят се притеснил, разровил някакви папки и поднесъл съответното разрешение.
Другарят Живков обаче даже не го погледнал, той също бил впечатлен от женските прелести, прескочили желязната завеса, благодарение на някакъв спътник, и стигнали до нас.
Погледал, погледал, пък махнал благосклонно с ръка:
Да гледа народът! – отсъдил той и продължил с огледа.
Та така широко скроен беше нашият вожд.

Една година се заговори, че през есента ще има размествания в Политбюро. Можеше само да гадаем кой ще изгърми.
Дойде време за Панаир, бяхме решили да проверим на место кой ще придружи другаря Живков и кой вече няма да го има.
Като ден днешен си спомням как по алеята се зададоха официалните лица, започнахме да броим членовете на Политбюро, но още преди да завършим ревизията, погледът ни бе привлечен от една самотна фигура на човек, който притичваше на поне 50 метра след останалите. Вероятно беше дошъл с отделна кола, която не е била в кортежа.
Човекът се опитваше да настигне групата. Фигурата му беше странно самотна, да не кажа отчаяна.
Когато наближи, го познахме – беше Огнян Дойнов. Вече всичко ни беше ясно.
След няколко дена го освободиха от Политбюро.
Иначе през всичките години словата при откриването си приличаха като две капки вода.
Да ни е честит Панаирът! – надигаше глас другарят Живков накрая и се отправяше към девойките с национални носии, които му подаваха подноса с ножицата, с която трябваше да се пререже лентата.
Изненади нямаше – малко преди церемонията охранителите от УБО бяха проверили и ножицата, бяха повдигнали и битовата покривчица, върху която тя чакаше да бъде поета от ръцете на най-великия българин – да не би някой да е сложил там малка бомбичка.
Имам чувството, че и тези проверки се вършеха през пръсти, самодейно, на така или иначе другарят Живков стана жертва не на атентат, а на заговор на своите най-близки съратници.