Димо Райков,17 октомври 2024, е вестник


На Николай Волев и всички момчета и момичета мечтатели

Едно след друго момчетата и момичетата от моето поколение политат от капандурата на тавана, тоест от върха на своята мечта… Разочаровани. Тъжни. Но все още искащи да нахранят гълъбите на Свободата…
Ние нямахме друг избор, ние живеехме по тавани и мазета.
Под звездите и в пропити от миризмата на мухъл стаички-кутийки. Запознавахме се с красивите момичета-цветя, чакайки пред общата тоалетна, да, тип „турска”, някои и се женеха след подобни запознанства… Живяхме бедно, трудно, но леко, вкусно. Защото имахме при цялата наша немотия най-красивото нещо на този временен и единствен живот, имахме живо у нас усещането за вибрация, най-голямата тръпка на живия живот – вярата, предчувствието за надежда. Надеждата, че ние, днес никому неизвестните, бедните, утре ще покорим, ще шашнем света… Няма начин да не го шашнем този свят, няма.
Разбира се наивност, разбира се заблуда, но привилегия на младия, здравия, красив и девствен откъм демони ум.
Ние тогава не мислехме за богатство, за пари и лимузини, ние летяхме подир порива… Ние тогава бяхме добри.
И искахме светът да бъде добър. И справедлив.
Николай бе един от нас, мечтателите от граничното между две епохи поколение.
И ето, сега полетя…
От капандурата на Мечтата… Искайки да нахрани гълъбите, искайки да нахрани света със своето вродено усещане за справедливост, характерно за всеки голям талант, да нахрани света и неговия Пурко от прекрасната песен – филм „Господин за един ден”, както и всички Пурковци по планетата, които нямат свършване, поне със своята светла усмивка, макар и с утаена в крайчеца на устните ѝ капчица тъга…
Бог да прости този талантлив и изящен майстор на дълбокото и красиво изкуство, което облагородява човешкото в човека. Завинаги ще помня одухотвореното и сияещо от предчувствие за сбъдната мечта за свобода лице на Николай в един от първите дни на демокрацията, когато се бяхме озовали в легендарната 272-а аудитория на Софийския университет! Първите наши „демократични” вълнения, ние, децата на майка България, орисани да живеем половината си живот в едно затворено, но пълно с мечти време и втората половина – в новото, вдъхновено в началото, но постепенно започващо да потръпва от тъга време, тогава бяхме постоянно присъстващи на всяка проява, да, навсякъде из София, улици, площади, зали…, бързахме да не изпуснем нито една вибрация на нашия „избухнал” народ, искахме да усетим всеки полъх на аромата на нахлулата свобода, мъчехме се да запечатаме всяка тръпка на този епохален и неповторим отрязък от нашата „лудост” на току-що сякаш отвързани от синджира на застоя люде на по 30-40 години…
Това беше време само за творци, които да поемат възторга на масите, да го анализират и трансформират в изкуство, в обяснение какво всъщност става с един човек, живял досега в затворено от бодлива тел пространство, изведнъж оказал се отвързан, свободен, незнаещ какво и как да го стори… Как да поеме глътката абсолютна свобода…
Ние летяхме, пеехме, дишахме… И вярвахме, макар и още от първите мигове, виждайки прегрупирането на паяжината, вечната за България паяжина от прослойката на тарикатите, притихнала и объркана в началото, но лека-полека започвала да се окопитва и разраства, как отново се настанява и в новия живот под маската на някаква показна и креслива уж „демокрация”…
Но ние отхвърляхме подозренията и политахме към следващия площад на следващото „избухване” на Свободата. Ах, тази сладка Свобода…
Ах, наивни душици… Кой да ни кажете тогава – макар че, пак го казвам, нещо предусещахме, че май всичко това е една мъгла, изкусно изплитана от ония – да не се възторгваме чак толкова, да изчакаме…
Но ние нямахме сърце за изчакване, за ориентиране, ние вече мислехме, че сме… свободни, че вече живем във времето на справедливостта…
И не разбрахме как се изнизаха годините, преброените от Господа години дарен ни живот. И дойде мигът, да, мигът, който идва при всеки родил се човек, мигът на политането…
И тогава, в оная частица време преди този миг, у нас просветва горчивото прозрение, че бяхме прецакани.
Използвани и прецакани. Ние, мечтателите, бяхме ударени от трезвите, от „реалистите”, от ориентиращите се винаги и всякога, в каквото и историческо време да попаднат, в каквато и житейска ситуация да се озоват.
Прецакани и използвани.
Или може би и обратното – използвани и прецакани.
И трябваше, оставаше ни единствения шанс да… политаме. Да, от капандурите на нашата мечта.
И да оставим на земята, да, тях, „мъдрите”, „реалистите”, тарикатите с техните милиони, вили, лимузини, те, „заслужилите” за сметка на нас, голтаците-мечтатели, търсещи и молещи се цял живот за подкрепа на своите книги, филми, мечти, право за дишане…
И да се примирим, че те, техните внуци и правнуци, ще казват на нашите – те, вашите дядовци и баби бяха и си останаха бедни, защото бяха мързеливи, а нашите деди са били предприемчиви, смели, рискуващи и затова ние днес сме богати…
Николай Волев трябваше още да е жив, трябваше да продължава да осмисля и да казва Истината за това взривно откъм надежда време на нашето поколение, за това светкавично забогатяване за една нощ у нас, а не сега да четем, гледаме „истината” на тези, които и не са я помирисвали дори..И които ни използваха и използват труда и душата за жълти стотинки или направо безплатно.
Когато Истината полита от таванската капандура на Мечтата, значи сградата на това общество е сериозно, много сериозно заболяла, значи е почти прогнила…
Светъл ти път към звездите, мечтателю!
Аз бях сред първите зрители на филма му „Маргарит и Маргарита”. Помня още тишината в залата. Защото пред очите ни бе животът, нашият живот в клопка. Клопката на най-голямото човешко зло – тарикатлъка. Тарикатлъкът на човека над човека. Тарикатлъкът на посредствения използвач над чистия и наивен човек, който не иска нищо друго от съдбата освен да се труди почтено, за да може да изхрани семейството си, да изучи децата си.
Тарикатлъкът на агресивния и циничен, рехав откъм способности човечец над талантливия и с добра душа свой сънародник.
След прожекцията се питахме със съпругата ми каква смелост се е искала от Волев и екипа му, филмът е създаден през 1988 г., как се е появил при тези потресаващи сцени, особено тази с изнасилването на масата… Искахме да го гледаме пак, но той вече бе спрян… И пуснат след година-две, чак няколко дни след идването на демокрацията…
Думите на главния герой Неризанов „За да получиш, трябва да дадеш“ са потресаващи! И толкова познати. И преди. И сега. И винаги май. И разкриващи вечното зло на България за всички времена – тарикатлъка и неистовата жажда у една част от българите да използват безогледно, цинично, „законово”, безплатно и нагло, скрити зад красивите и високопарни приказки, пропити от идеология и партийност, почтения труд на останалите българи-мравки на бг-живота.
Който и сега да гледа филма, ще си каже, това е разказ и за днешната, вече цели 36 години по-късно действителност. Тоест, разлика няма. Тези са били винаги и всякога там, на позицията на Неризанов, зад използвания от него човек, който трябва да му завърже връзките на обувките, навеждайки се… Ха си мръднал и оня те подпира с онова отзад…
Живот на колене.
(Тук си припомням отново мотото на моя роман „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза” – „Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене…”)
Да, първите мигове Свобода. Софийски университет. 272 аудитория. Препълнена зала. Николай стоеше прав вдясно. На подобни събирания той винаги стоеше прав. Като жалон. И наблюдател. Може би да не изтърве и миг от гледката, да не пропусне и жест от множеството. Нима може да предположи човек откъде ще се се взриви творческият пламък?
Лице, с пламтящи очи. Умни, озарени с надежда очи.
Красивото лице на българската демокрация. Онази, истинската, нашата, на моето жертвено поколение ранна, опияняваща, девствена още, недокосната от пипалата на тарикатите нашенски демокрация…
Такъв го запомних.
И с една тъга, лека, почти невидима, характерна за големите майстори мъглица от тъга в красивите очи, устремени напред…
Ех, Пурко, Пурко…

Димо Райков
Париж