От Екип на „Култура“ Препечатано от септемврийския брой, тъй като съдържа изключително ценна информаця за нашата история, която другаде не може да се намери

Разговор с проф. Милко Палангурски

Съединението на Княжество България и Източна Румелия е сякаш едно от познатите исторически събития, за които винаги е имало място в учебниците. Но и то е било подвластно на идеологическата конюнктура след 1944 г. Защо става така? Заради позицията на Русия?

Не само след 1944 г. Ако отворим спомените на участниците в съединистката акция, ще видим, че нерядко отношението към Съединението е крайно отрицателно, особено на онези, които падат от власт в Пловдив. Тяхното обяснение е, че това е преврат, който връща България назад, че тук става дума не за приобщаване, а за завладяване и окупация. Мисля дори да събера всички термини, с които го определят и които са повече от негативни. Особено интересно е, че всички тези хора като Михаил Маджаров, Данаил Юруков, Иван Вазов остават крайно негативни към Съединението до края на живота си. Те никога не си позволяват да кажат и една добра дума за него. Явно онова, което става на 6 септември, проваля персоналния им мотив за участие в политиката. Изведнъж се оказва, че историята ги е изпреварила за втори път. Повечето от тези румелийски водачи, т.нар. нотабили, са хора, изградени в Османската империя, наследници на стари чорбаджийски фамилии, учили в Европа. Те никога не са вярвали в силите на нацията. Това е много важен въпрос и дори мисля, че трябва да се направи проучване в тази посока. През април 1876 г. тези хора не участват във въстанието, но със своите познания, чужди езици и образование помагат за българската кауза след това. Само че историята ги изпреварва, нито един от тях не влиза в Записките или в спомените за въстанието. При Съединението това се случва за втори път.

Между другото, по отношение на модернизацията Източна Румелия е по-напред от Княжеството. Нейните управници и първенци изграждат тази автономна провинция, въвеждайки парламентаризъм и разделение на властите, създавайки законодателство и образователна система. Факт е например, че още в първата година след освобождението на областта в Пловдив са назначени петима архитекти, а става дума за един град, който няма и 40 000 души. Нещо показателно с какъв размах се работи. Румелия е по-близко до Османската империя и като конструкция, и като мисъл, и като законодателство и контрол. Такива са предписанията на Берлинския договор. Изведнъж обаче революционерите от април 1876 г. изпреварват отново т.нар. нотабили. Защо? Защото манталитетът на тези, които активират Съединението, е съвършено различен. Освен че не вярват в силите на нацията, техните противници се отличават и с буквално сектантската си привързаност към Руската империя. Както казва Иван Пеев-Плачков, племенник на Михаил Маджаров и бъдещ министър на народното просвещение в едно от правителствата на Народната партия, те се държат буквално като сектанти. Във всички техни спомени и писания по вестниците се вижда, че са непоклатимо предани на руската идея, което определя мисленето им. Те осъждат Съединението като нещо неправилно, първо, защото не е уцелен моментът и поради това говорят не за съединение, а за поглъщане, и второ, защото сме се скарали с Русия. Това са двата постулата, които формира румелийската Народна партия. Впоследствие партията на Константин Стоилов е също обременена от тях, а хора като Константин Величков никога не преодоляват това мислене. Същото важи и за Иван Вазов. Дори през 30-те години, когато пише своите спомени, Михаил Маджаров продължава да бълва злъч към Съединението. Затова твърдя, че учебникът е едно, а отношението на обществото и неговите първенци към случилото се е нещо съвсем различно. Всички тези отрицателни оценки бълват в тогавашния печат. Ако отворите вестниците след Съединението и подписването на Топханенския акт – главно на румелийските народняци, но и на дядо Цанков в Княжеството – ще видите, че там се призовава към кървава революция, твърди се, че цялото зло е в двореца и главата на злото трябва да бъде отсечена. Това го пише и Константин Величков.

Има ли разлика между политиците, интелектуалците и народа, що се отнася до отношението им към Съединението? Това народно въодушевление съществувало ли е изобщо?

Що се отнася до народното въодушевление, ще цитирам поп Минчо Кънчев, този уникален образ на Българското възраждане. Впрочем никъде не намерих нещо по-човешко от написаното от него: Камбани бият, едни се молят, други реват, че децата им са на фронта, а трети гледат да ограбят някого. Той описва общото разтерзание. Ония, които са участвали в Априлското въстание, приемат случващото се революционно. Това са хора, които, щом чуят, че трябва да се действа, действат. Поп Минчо Кънчев отива на село, понеже кметът е мобилизиран, затова грабва мартинката, взема двата револвера и въвежда ред в селото, тъй като са се появили крадци. Той знае, че трябва да спасява държавата, тоест реда, властта и мира. Знае, че след като мъжете са мобилизирани – между другото, в Румелия мобилизацията става много бързо, за ден и половина – той трябва да опази своето паство и съселяните си. Хора като поп Минчо Кънчев не се нуждаят от инструкции, те нямат нужда от някакво окръжно, за да действат, от тях не бива да очакваме някакви височайши обяснения. Както някога е вярвал на Левски и на Димитър Пъшков в Диарбекир, така и сега знае, че след като Захарий Стоянов и другите с него са обявили обединението като цел, значи трябва да се работи. Той знае много добре кой е Захарий Стоянов и това му е достатъчно. Априлци са такива всичките. Такива са и онези, които вдигат въстанието в Чирпан – Иван Андонов, Иван Стоянович-Аджелето, който е много ключова фигура, защото държи телеграфа. Всъщност революцията е в телеграфа. С други думи, това са хора, които знаят какво трябва да се прави и го правят, без много-много да му мислят. Най-интересното е, че повечето от тях по-късно не си говорят. Свършили са Съединението и всеки е потеглил по пътя си.

Нека кажем кои са главните действащи лица в тези събития.

Главни действащи лица в Румелия са членовете на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и военните. Неслучайно т.нар. Временно правителство е съставено от представители на БТЦРК и на войската, както и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски. Това е дело на Захарий Стоянов, който иска да покаже, че всички политически сили са вътре. Наскоро четох отново цялата документация, там ясно се вижда кои са участниците и какво мислят да правят. Първата телеграма на Захарий Стоянов е кратка и ясна: Съединението е обявено в името на Ваше Величество. Точка. Страната се съединява под скиптъра на държавния глава, тоест под върховенството на конституцията на България. За главнокомандващ на Източнорумелийската милиция назначават Данаил Николаев. Първото нещо, което прави той, е да пише на княза, че чака неговите разпореждания. Тоест той ликвидира румелийската милиция в мига, в който поставя княза за главнокомандващ. А когато цялата тази история трябва да се завърши, Захарий Стоянов предлага в Народното събрание като отговор на тронното слово – с отговора на тронното слово в Четвъртото народно събрание, когато се избират и депутатите от Румелия и на практика се утвърждава юридически Съединението – следния текст: Ние имаме един княз, една армия, едно правителство, един парламент, един бюджет. Това е крайната цел. И никакви приказки от типа – ще трябва да намерим начин за равноправно обединение, така че да запазим Румелия… Между другото, дипломатите искат точно това, но ние ги поставяме пред свършен факт, както и през 1876 г., когато поставяме пред свършен факт европейците – хвърляме им Батак пред очите и те трябва да вземат решение. И те го вземат, създават България. Даже две Българии. През 1886 г. от тези две Българии отново същите хора създават една. Пак като свършен факт. Макар че юридически Румелия си остава Румелия до независимостта, неин главен управител обаче е българският княз. Поради тази причина, за да уязвят княза, русофилите го наричат по вестниците княз-комисар. Но както казва Захарий Стоянов, фактът си е факт.

Впрочем княз Александър I Батенберг става герой на Съединението, но и негова жертва поради руския и германския натиск да напусне България?

Ние подценяваме събитията около Съединението, фокусирайки се само върху това, което се случва в Пловдив и в Румелия. След 1879 г. България е едно намерение. Първо, конституционното намерение. Руснаците въобще не харесват конституцията, макар че те са я направили. Всъщност българските първостроители променят много малка част от текстовете, написани от руснаците – разширяват само правата и свободите. И първото нещо, което прави князът, докаран от руснаците, е да ликвидира тези свободи с тяхна помощ. Де факто конституцията функционира само през половината от тези пет години. И това е първото търкане. Второто търкане е относно това каква да бъде геостратегическата роля на България. Казано просто и ясно, руснаците ни разглеждат като хинтерланд пред Цариград, обаче хинтерланд с армия. Никой не ни пита искаме ли да правим армия, въоръжавайки народа. България е сред първите страни в Европа, които вкарват цялото си мъжко население в казармата за определен срок. Това ни е оставено от руснаците, макар че, пак казвам, никой не ни пита по този въпрос.

В Румелия не е така и това е една от причините хората там да мърморят. Тяхната жандармерия е изградена на принципа на милицията, както в Швейцария. Така или иначе, този хинтерланд не може да направи нищо самостоятелно, той трябва да влезе в играта. Но макар руснаците да се намесват в избора на княз, постепенно князът се оказва лоша фигура за тях и те му вдигат мерника, защото идеята на император Александър III е той да бъде император на България, а тук да има само наместник. Самият Александър I Батенберг казва няколко пъти: Те искат от мен да бъда слуга. Но това няма как да стане, той е все пак аристократ, макар и от морганатичен брак, и не би приел да бъде просто наместник. Не е някакъв руски генерал, когото можеш да биеш с нагайката по главата, а син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщат. Към 1883 г. князът усеща, че трябва да еманципира българската армия, защото до този момент тя е реално руска. А армията е такава, каквито са нейните офицери. Но каква е нашата армия, щом офицерите ѝ не се подчиняват на главнокомандващия, тоест на княза? Според спогодбата императорът е този, който управлява всичко. Тоест тук е заложен неминуем сблъсък – или руснаците ще изгонят княза, или князът ще изгони тях. Накрая се случват и двете.

Има и нещо друго – князът трябва да създаде династия. Без династия конституцията е непълна, а държавният глава не може да упражнява властта спокойно. Ако той няма наследник, възниква спорът по Берлинския договор – кой и как трябва да избере следващия княз. Което не е никак лесно. През 1879 г. е едно, Русия е победител, когото докарат руснаците, той ще е. Но при липсата на династия всяка следваща криза изправя страната пред опасността да остане без държавен глава. И това се случва. Но се случва, слава богу, след Съединението, когато конституцията работи, а съгласно нея ние избираме държавен глава, и армията е българска, сиреч с български офицери. Е, само едно ни липсва, нямаме княз. Но в крайна сметка си го избираме ние. Така че на практика Съединението завършва Освобождението от 1878 г. Това, което е започнало десет години по-рано, през април 1876 г., най-сетне е завършено и вече можем да кажем, че имаме собствена държава. Да, след княза остават регенти, но те са български регенти, избрани от Велико народно събрание от двете страни на Балкана. Тоест конституцията функционира, правителството е назначено от парламентарно мнозинство, изборът на княз става от Велико народно събрание, армията функционира, имаме нов бюджет, закони. А през тези критични шест-седем месеца се ликвидира целенасочено всичко, останало от Източна Румелия, за да няма връщане назад. Разбира се, след кризата и руснаците, и техните български адепти говорят за Княжеството, от една страна, и за Източна Румелия, от друга. Предложението им е да окупират Княжеството, а Османската империя да окупира Румелия. Само че на султана това не му харесва.

Между другото, нашите т.нар. емигранти говорят и пишат по същия начин. И това е видно от махзара, който от сто години никой не беше виждал и който успях да открия в турските архиви. Впрочем възнамерявам да го публикувам скоро, едно към едно. Махзар означава молба, прошение, искане. Става дума за документа, писан след 6 декември 1886 г., тоест след изборите за Велико народно събрание, когато част от румелийските първенци, начело с Михаил Маджаров, д-р Хаканов, Иван Вазов и брат му, бягат в Одрин и Цариград. Давам си сметка как би се посрещнало заглавие като това: „Иван Вазов подписва махзара за ликвидиране на България“. Но неговият подпис е там. Всъщност махзарите са два, единият е до Османската империя, а другият, по-интересният – до Руската империя. В махзара до Османската империя се призовава не към директна окупация, а за намеса на империята в Източна Румелия, за да се предотвратят закононарушенията, да се прекратят убийствата и побоищата. Махзарът към руските дейци обаче е директно прошение за руска окупация. Между другото, руският махзар е публикуван още през 30-те години от Васил Коларов в „Авантюрите на руския царизъм в България“, но никой не смее да го цитира. Виждал съм папката с тези документи в архива на руското външно министерство в началото на 90-те години на миналия век. Сега до тези документи няма достъп. Но аз съм категоричен, че събраните документи в книгата на т.нар. Павлович, сиреч Коларов, първо, съществуват, и второ, действително са събрани от него. Отгоре на това те следват абсолютно стриктно структурата и традицията за водене на кореспонденция в Руската империя. Без съмнение тези документи съблюдават документалната традиция на руското външно министерство. Те се отличават със своя специфичен чиновнически изказ, с подчертаните в червено пасажи от императора… Сред тези документи е и руският махзар. Трагичното тук е, че хора като Михаил Маджаров и Иван Вазов призовават на практика към ре-съединение и окупация на България.

И затова д-р Никола Генадиев твърди, че терминът русофоби възниква през 1884 г. Противоборството между русофили и русофоби е огромната разделителна линия и около Съединението.

Тази разделителна линия съществува още в Османската империя. Всъщност тогава съществуват и т.нар. туркофили, сиреч онези, които са направили кариера в империята, макар че по това време е нямало къде другаде да се прави кариера. Част от тях, особено букурещките първенци и хората около д-р С. Чомаков, настояват, че не бива да позволяваме на руснаците да ни освободят, защото те ще ни поробят. Тяхната логика е, че ние не сме готови за свобода. Чомаков го обяснява по друг начин, той казва: Къде сте тръгнали, ние не сме стъпили още на Бяло море. Те имат имперско мислене и искат или да трансформират Османската империя, или да я заменят с българска. Впрочем първото поколение политици, израснали в Османската империя – и Стамболов, и Стоилов, и Радославов, и дори Каравелов, макар че повечето време е бил в Русия – не се притесняват въобще от т.нар. Велики сили. За жалост, второто поколение политици, израснали около хълбока на Балкана, са доста по-страхливи, те се съобразяват с всичко, не само с Великите сили, не смеят да поемат отговорност, безпокоят се какво ще се случи. Разбира се, да поемеш отговорност не е лесна работа. Данаил Николаев и Сава Муткуров например са офицери на служба при султана и главния управител на Източна Румелия, който е конституционен управител според Берлинския договор. Да свалиш главния си управител, означава да свалиш държавния глава, което си е преврат и по военнополевия закон присъдата е ясна – или те разстрелват пред строя, или увисваш на въжето. Те са наясно, че си слагат главата в торбата.

Накрая туркофилите в по-голямата си част подкрепят Стамболов. Но още от Учредителното събрание между тях има спорове кога и как да се освободи страната. Димитър Маринов пише в спомените си за разговорите, които е водил с русенския търговец дядо Димитър Селвели. Възрастният търговец се заяждал с младите, упреквайки ги: Ние направихме екзархия от Тулча до Охрид, а вие с вашата революция извадихте едно осакатено княжество. Истината е, че през април 1876 г. това го казва и самият Бенковски: Аз поканих Великите сили. А габровският революционер Цанко Дюстабанов признава пред съда, който го съди по всички правила на закона: Ние знаехме, че ще победите, но знаехме също, че все някъде ще сбъркате, че ще изколите маса народ и тогава да заповяда Европа. Пак по това време Илия Цанов успява да спаси част от Ботевите четници, пледирайки пред съда, че една империя, която убива, няма право да съществува и затова те имат право да се бунтуват. И османският съд ги освобождава. Защото законодателството на империята е вече почти европейско. Друг е въпросът колко се спазва. Ние и затова не бързаме със законите след Освобождението, защото турците вече са ги преписали от европейците. Поради това караме с Търговския закон тридесет, а с Наказателния – двадесет години след Освобождението. Така че този спор не е завършил, тия хора воюват помежду си, защото всеки от тях има твърдо убеждение – как, защо и с помощта на кого трябва да се освободим.

Няма какво да се лъжем, нито един балкански народ не е освободен без намеса на Великите сили. Още преди формирането на нациите сръбският и черногорският случай показват, че сблъсъкът между Великите сили води до раждане на малки балкански държавици, които фактически заменят Османската империя. Това е моделът на април 1976 г. Той няма нищо общо с модела на Левски, който предвижда пълна и всеобща революция. Оказва се обаче, че такъв ресурс няма.

Образът на мирната и щастлива революция в Пловдив, колко е реален той? Има и жертви все пак.

Има жертви, макар и малко. Убит е капитан Райчо Николов, член на правителството. Малко по-късно е убит и поп Ангел Чолаков от станимашките села, който влиза в Пловдив с най-голямата дружина от Конушката околия. Пет жертви дава и въстанието в Чирпан. Чирпанската чета успява да се измъкне от града и да тръгне към Пловдив, но е застигната и разбита от войскова част при село Калфата (дн. село Съединение), при което загиват четниците Иван Данчов, Димитър Йовчев, Петко Запрянов, Георги Сербезов и сливенецът Алекси Хаджиоглу.

Историята не се пише с „ако“, но ако Съединението през 1885 г. не бе сполучило, ако Гаврил Кръстевич бе успял да мобилизира милицията, каква щеше да е съдбата на двете Българии?

Най-вероятно Източна Румелия щеше остане в Османската империя, тъй като е икономически много свързана с Цариград и Одрин. Отгоре на всичко това е единствената територия, в която има железопътна линия. Пловдивчани си чакат всяка сутрин вестника от Цариград. Всяка сутрин пощата им донася вестниците – на френски, английски и турски, а и българските. Само че влакът не стига до София, той стига само до Белово. От Белово нататък е пустош, някаква Silva Magna Bulgarica. На третия или четвъртия ден след Съединението, понеже е обявено военно положение, гръмват железопътната линия и Захарий Стоянов пише: Не знаем какво става по света, нямаме никаква информация, нито влак има, нито телеграфът работи. Така че единият избор пред Румелия е да върви на юг, още повече че не бива да подценяваме, както казах, връзката ѝ с Османската империя. Отгоре на всичко тук длъжностите са много добре платени. Ако питате мен, големият проблем на всички тези хора е, че губят огромни средства. Самият Маджаров пише: Добре че беше Румелия, та да си построя три къщи в Пловдив и две в София. Не му е бил лек паят. Между другото, заплатите са огромни и са в турски лири. Но румелийци предпочитат турската лира, защото е златна. Чак до 1908 г. българските търговци продължават да работят с лири. Така е започнало счетоводството им преди Освобождението, така си и продължава. При това няма никакъв проблем да обърнеш лирата в каквато и да е валута в сарафските къщи. Комисията, която чете парите от наследството на хаджи Калчо Дренски, наброява 36 вида валути! Той държи всичко това като резерв, пука му на него за лева, щом има златна лира. Освен това Румелия е по-богата, защото Цариград дава много по-големи възможности – каквото и да произведеш, всичко заминава за имперската столица, която го засмуква.

Как щеше да завърши всичко? Никой не знае, но сепаратизмът е заложен още тук, в прохождането на модерната българска държава. Защото Съединението не е като Освобождението. Тук се съединяват все пак две автономни територии, всяка със свое управително тяло, администрация, въоръжени сили, финанси, училищна мрежа. И след Съединението източнорумелийците съхраняват някаква мрежа. Румелийските народняци, които са русофили, си остават самостоятелна група и в Народната партия на К. Стоилов. Даже го бутат от власт през 1899 г. начело с К. Величков. Още в първото Събрание след Съединението – Третото велико народно събрание – когато избират депутати от Румелия, от живеещите в Княжеството са избрани само двама души – Захарий Стоянов и Димитър Ризов, всички други са стари политически дейци от Румелия. Има дори скандал между Петко Каравелов и местните либерали, които му казват: Ние няма да дадем хора от Княжеството. Аджелето води комитета за подбиране на кадрите за първия парламент след Съединението, отстоявайки интересите на областта. Впрочем и в махзара те подчертават, че еди-кой си е депутат от Румелия, а еди-кой си – от Княжеството, тоест не от обединена България. А всичко е вече приключило, дори княза го няма.

Кога и как се стига до днешната ни представа за 6 септември? Има ли митове около тази дата и Съединението като обединение?

Да, има една щастлива представа, защото всичко завършва добре. Но го има и този дълбок пласт на разделение, на политическо несъгласие. Всъщност в човешката история няма събитие, прието стопроцентово от всички. Това би означавало, че в него има нещо гнило. С течение на времето всички власти започват да пропагандират Съединението, защото е едно успешно дело, отгоре на всичко наше, без чужда помощ.

Кога започват да го пропагандират?

Веднага след Съединението. Още на първата година Захарий Стоянов прави опити за празненства. Разбира се, празникът не влиза бързо в календара, но постепенно намира в него своето място. Между другото, той служи много добре както на властите до 9 септември, така и на тези след 9 септември, а и днес. Постепенно става така, че този ден придобива някакъв особен ореол, още повече когато влиза в учебникарския разказ. Но ореолите винаги създават някакви илюзии. Така или иначе, тук не става въпрос за развенчаване на този ореол, защото Съединението е действително най-успешното нещо, което сме постигнали, при това сами. Става дума на практика за откъсването ни от източните империи. В продължение на 500 години ние сме част от една източна империя като Османската, каквото и да говорим – сатрапия. После попадаме в ръцете на друга източна империя, която ни освобождава, каквото и да говорим – тюрьма народов. През 1886 г. обаче извоюваме своята самостоятелност и придобиваме дори европейски съюзници. За първи път. След Съединението ни приемат вече като европейска държава и участник в международните отношения. С което завършва измъкването ни от Изтока, като изключим периода от 1944 до 1989 г. Така че в 146-годишната история на свободна България периодите на европеизация са два – от Съединението до 9 септември и след 10 ноември 1989 г. Тоест 90 години от 146. Но това, което се случва напоследък, е засилване на същите стари тежнения – да се върнем към Изтока и неговите империи. Затова е толкоз упорита битката за паметта и за миналото.

Казахте, че всички политически формации приемат добре 6 септември – и преди, и след 1944, а и след 1989 г. Но и днес датата на Съединението не може да се конкурира с 3 март, което е вероятно белег за все същия разлом и сектантство.

Абсолютно същият. Винаги съм казвал, че само България и Централноафриканската република празнуват своя васалитет. Няма други такива държави. На 3 март се подписва договор, в който българите ги няма и с който се създава едно васално княжество. И сега гърците празнуват своята революция. Сърбите празнуват своята революция. Черногорците празнуват Берлинския договор, по силата на който стават независима държава. Молдова празнува независимостта си. Румъния празнува своето обединение и независимост, тъй като румънците получават независимостта си благодарение на Руско-турската война, както я наричаме ние, забравяйки, че тя е всъщност Руско-румънско-сръбско-турска война, защото срещу Османската империя воюват още две християнски държави. Така че за румънците това е денят на независимостта. Турците празнуват деня на републиката, тоест на новата модерна държавност. Ние празнуваме нещо, което нито е наше, нито е реализирано. И въпреки всичко обществото не иска това да се промени. Защо не празнуваме например 20 април? Или независимостта? Ние дори не спазваме конституцията си, защото там не съществува понятие национален празник, има само официални празници. И виждате как всяко празнуване на 3 март се превръща в някаква политическа манифестация. Няма как да обясним това по друг начин освен с прословутите думи на Григор Начович: Българските русофили са патриоти. Точка. Руски. Точка.

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Проф. дин Милко Палангурски (род. 1961 г.) е завършил история във Великотърновския университет, където впоследствие е дългогодишен преподавател. В момента е част от екипа на Института за исторически изследвания на БАН. Автор е на книгите „Либералната (радославистка) партия в системата на българската парламентарна демокрация“ (1995), „Държавно-политическа система на България 1879–1919“ (1995), „България в балканската политика на Русия (1899–1903 г.)“ (1996), „Избирателната система в България 1879–1911 г.“ (2007), „Нова история на България. Княжеството (1879–1911)“ (2013), „Бащите на Българската конституция. Мрежата на националната тъкан“ (2019), „Съграждането на модерна България. Нотабилите, конституцията и князът (1879)“ (2024), „Три погледа към Съединението от 1885 г.“ (в съавторство с Веселин Янчев и Петър Стоянович, 2025 г.).

Споделете