Вместо да си гледам празника пак сядам да пиша спомени за Панаира. Мисля, че си заслужава. Прегледах последните коментари – разпръснати тук там, и се уверявам, че спомените са живи. И че си струва да се събере каквото е останало разпръснато.
Ето само няколко коментара след последния пост, когато стигнахме до палата 10 – на ГФР.
Самуил Георгиев
В палата 10 Марица баскетболния женски отбор игра най силните мачове за купата Лиляна Ронкети.Незабравимата Пенка Стоянова.Там също се играше и бокс, купа Странджа.Спомени само останаха.
Пламен Монов
За тези списания, които раздаваха пред палата на ГФР не се чакаше на опашка!!! Германците ги бяха напечатали с тонове и ги раздаваха, кой колкото искаше!!! По едно време даже ги бяха оставили, всеки сам да си взима!!! После всичко, което пишеше в тях се оказа една огромна лъжа!!! Ако бай Тошо беше оставил българите да пътуват свободно на Запад, както Тито направи с югославяните, българите щяхме да видим и разберем, че това, което западняците ни поднасяха в лъскавите списания си бяха лъжливи лайна, опаковани в лъскава опаковка!!! И соца нямаше да падне!!! Ние, дето го свалихме нямаше да позволим да падне!!! Защото нямаше как да ни излъжат на 10-ти!!!
Борис Георгиев
В тази палата съм гледал групите СУПЕР МАКС,БОНИ М баскетбол МАРИЦА ЖЕНИ биеха наред купа РОНКЕТИ жалко че развалиха тоя хубав панаир хора от цял свят идваха
Димитър Черешев
ВЕЛИКАТА 10 ПАЛАТА!Какви концерти съм гледал там, красота и лудница гарнирано със страхотна музика

Мярнах някъде, че в къщата тази ВЕЛИКА ПАЛАТА се настанявала веригата ФАНТАСТИКО. Дали столичните търговци знаят каква история наследяват? Знаят ли, че палатата е строена с пари на немския данъкоплатец? Знаят ли кога за пръв път Тодор Живков влиза в нея? Знаят ли, че на мястото на „топлата витрина“, примерно – са пели и танцували Бони М?

Тъй като започват коледните празници, се сетих, че преди 20-30 години Панаирното градче ставаше Коледно градче. Градът се изсипваше там да празнува.
Днес пловдивчани се събират на други локации – както се казва.
Мислил съм си дали Панаирът не можеше да стане един увесилителен център? Мисля, че и Георги Гергов си е мислип за нещо подобно. Но икономическата логика сигурно казва „не“.
Та не за пръв път има идеи Десета палата да стане хипермаркет, първите опити бяха несполучливи, да видим.

Та подминаваме последната палата и… Не, няма още да си тръгваме. Нищо не сме казали за Административната палата.
Една от големите атракции едно време беше да се качиш на кулата на палатата и да погледнеш към Марица и тепетата….
Кулата беше пловдивският Емпайр Стейтс Билдинг, пловдивската Айфелова кула.
Незабравимо преживяване.
Изпреварват го обаче поне две други атракции от панаирната история.
Първата е от Първото българско изложение – става дума за балона на Йожен Годар.
Годината е 1892-а, от Освобождението са минали само 14 години, от Съединението – 7.
Балонът на Йожен Годар се рее над пловдивските тепета, от него – образно казано, се вижда Европа, докато в това време по калните улици на столицата скърцат волски коли.
Голямата гордост на Изложението е една от първите рожби на българското машиностроене – машина за правене на клечки за обувки.
Кой ли панаирен журналист не е писал за балона и за машината за клечки. И всяко ново журналистическо поколение смята, че открива за пръв път любопитките от онази епоха.
Другата незабравима атракция бе от края на 50-те години. Става дума за първия вертолет. Той се издигаше във въздуха няколко пъти на ден, качвайки безплатно на борда си по няколко щастливци.
Не можах да се вредя, но съм горд, че познавах едно момче, което успя да полети.
Разказа ни поне 100 пъти какво е преживял.
Редовно над панаира и града летяха ревящи самолети – двуплощници. Хвърляха рекламни листовки, една година -картончета със залепен бонбон.
Като чуехме самолета и тръгвахме да бягаме след него – да хванем бонбона. Един път намерих картончето – но без бонбон. Беше се отлепил във въвдуха. Или пилотът си го беше прибрал?
В по-късните години, някъде веднага след 1989-а, се появи отново балон. Български.
Летяха и моторни делтапланери, а в краткия период, когато Марица беше завирена, ушите ни пропищяваха от рева на моторите на състезателни скутери.
Една година пък беше изложен гигантски кулокран, който беше сигурно три пъти по-висок от панаирната кула. На него висяха огромни букви, които изписваха актуалната партийна повеля:
БЪЛГАР СКО ЗНАЧИ ВИСОК ОКАЧЕСТВЕНО!
Запазил съм оригиналната разрядка.
Друга атракция беше влакчето.
На него се возеше официалната делегация начело с другаря Живков.
Зрител: Имаше и вятърен двигател. Това беше доста висок решетъчен стълб до езерото – с вятърна въртележка – като сегашните вятърни електроцентрали, но доста по-нежен. Задвижваше водна помпа. В „Стършел“ се появи картинка с „Малкото Анче“, което държи малка въртележка, но реве, сочи голямата на баща си и иска нея.
Хеликоптерът беше доста по-късно. Това беше МИ-8, който за 20 лева те откарваше до Пампорово. Сега виждам колко е било евтино, но тогава ми се струваше недостъпно скъпо. Самолетният билет Пловдив – Варна беше по-евтин.
Балоните бяха вързани с въже, но понякога ги пущаха и свободно. Кацаха където ги отвее вятъра – някъде извън града, но веднаж и зад Джендем тепе – до Коматевския подлез.

Не помня коя година в Административната палата откриха кино. Нарекоха го Панаирното кино. Там премиерните филми се появяваха със седмица-две закъснение. Водеха ни като ученици да гледаме „Война и мир“.
Малко по-късно помня когато прожектираха там любимия на всички младежи и девойки „Особен урок“. За тези, които не са гледали филма – ето какво пише в Уикипедия: Това е филм за възможната невъзможна любов. Студентът по философия Оливие (Рено Верле) води безгрижен живот като всеки млад човек на 18 години докато не среща по-възрастна от него жена, Фредерик Дампиер (Натали Делон), на 25, годеница на известен автомобилен състезател. Той се влюбва в нея и те прекарват няколко прекрасни дни заедно, но след като годеникът ѝ се завръща..

Филмът вървя в Панаирното кино няколко седмици, един приятел призна, че го е гледал поне три пъти, канейки различни мадами.
Бил го гледал и в централните кина, но не било същото.
След прожекцията в Панаирното кино с поредното гадже сядали на по.закътана пейка на брега на Марица и – както ни разказваше приятелят: „няма какво да я кандърдисваш мадамата, тя е така разчувствана от филма, че…“
Да не продължавам нататък. Увлякох се и излязохме от Панаира.
Другата седмица се връщаме…