Минаха сигурно два месеца, откакто започнах да пиша или да притоплям спомени за Пловдивския панаир, все се каня да мина в друго време и на друга територия, но се сещам за нови и нови неща, които може би си заслужава да бъдат описани.
Миналите седмици писах за посещенията на другаря Живков на Панаира, сега – каква ставаше зад гърба му.
За Панаира има много написано, има снимки и филми. Има поне две книги – поръчани, разбира се. Но това е официалната летопис, която вероятно е изхвърлена на боклука – макар че за нея са изхарчени много пари.
Отначало имаше един панар годишно, по-късно два, но целогодишно работеше Пресцентър с няколко души на щат. Те подготвяха някакви лъскави рекламни материали – мисля, че ги печатаха в чужбина, за да приличат на западни, подготвяха подаръци – химикалки, портклета, чанти.
Два-три дни преди откриването на Есенния панаир имаше пресконференция. От София идваше специален автобус, за да докара столичните журналисти.
Нареждахме се на опашка за получаване на чантичките с рекламни материали и сувенирчета.
На опашката се виждаше и по някое ченге – те също бяха акредитирани като журналисти. Получаваха чантичката, подписваха се с фалшиви данни, сядаха и слушаха официалните слова.
След час имаше почерпка. Помня, че имаше луканка, която беше дефицитна.
На другия ден се появяваха хвалебствени материали за панаира. Повечето журналисти направо преписваха от раздадените на пресконференцията материали.
Винаги имаше рекорди – или броят на изложителите беше с две страни повече. Или за пръв път участваше Мозамбик, примерно. Или се е увеличил броят на експонатите. Или рекорден е броят на експонатите – новости.
Срещу Пресцентъра, в който имаше и бюро за човека на Шести отдел, беше павилионът на БНТ, където работех повече от 10 години. По 5-6 дни на панаир. Изкарвахме по още една заплата за това време, тъй като всеки материал се плащаше отделно.
Години наред на помощ идваха и колеги от София, тъй като някои особено важни репортажи – като този от Съветската палата, не бяха по силите на пловдивския екип. Работеха сигурно по 30 души за 7 минутен репортаж.
Отделно всякакви редакции в БНТ си измисляха повод да дойдат в Пловдив – с командировъчни и транспорт.
Имаше две колежки от някаква икономическа редакция, които обикаляха основно западните изложители, лъжеха ги, че са най-важните български журналисти и смъкваха, каквото могат. Не мога да ги забравя как в края на един такъв урожай се измъкваха от задния вход с по две чанти „подаръци“. Носеха се легенди как изнудвали западняците – основно тези от леката промишленост, разбира се.
Не че ние, пловдивските журналисти, отказвахме подаръци, но все пак не се излагахме като софиянци.
Лично аз изиграх мръсен номер на колегите. Някъде към 88-а, доколкото си спомням, присъствах на един Дирекционен съвет, както се казваше, в БНТ. Всеки понеделник се обсъждаше програмата за следващите седмици. Генерален директор беше Любомир Павлов, който спомена между другото, че идва панаир и че цялата отговорност за програмата е на Пловдивския център. Тогава станах и йезуитски попитах – след като наша е отговорността какво правят другите софийски екипи?
Другарят Павлов се усети за какво става дума и издаде заповед – забраняват се командировките до Пловдив по панаирно време. Кой знае колко народ ме намрази.
Пааирът много печелеше, но и много пари изтичаха. Почти всички работещи пловдивчани ползваха по един „панаирен ден“ – разглеждаха Панаира вместо да работят.
Панаирен ден ползваха и кооператорите от околните села – идваха с автобуси и се размотаваха цял ден. А в това време пловдивчани ходеха на селскостопански бригади – да прибират реколтата.
Учениците ходеха под строй на панаира.
Една година ни строиха пред американската палата и ни казаха каквото ни мушнат в ръката да го предадем на излизане.
Тогава раздаваха на всички някаква американска брошура на български език с данни за американската икономика. Прибрах един екземпляр и години след това го намерих, прочетох го и се опитах да си отговоря с какво тази брошура е била толкова опасна. Впечатли ме само една снимка – паркинг пред някаква американска фабрика. Със стотици леки коли – собственост на работниците.
А по това време пред нашите заводи можеше да се види само волгата на директора. Говоря за някъде към 1958 година.
Въпреки нашата намеса брошурите не свършиха. Сигурно бяха докарали един вагон.
Първите палати разглеждахме под строй. След това се „губехме“ и тръгвахме индвидуално за „списания“.
Една година имах голям късмет – улучих момента, когато пред американската палата буквално хвърляха каталози със снимки на леки коли. Говорим за времето, когато американските коли бяха огромни, с „крила“ отзад.
Бях невероятно щастлив – представях си как ще се прибера и ще разгледам колите. Все едно, че бях намерил списание с голи мадами.
На моста на Марица обаче ме заобиколиха по-големи момчета и ми измъкнаха списанията от ръцете. Мъка, мъка…
За подготовката на Панаира се наемаха много работници – проектанти и изпълнители. Не всеки можеше да се уреди.
Плащаше се добре. Както казваше един бояджия, на който възложили да опресни картинките на вратата на тоалетните – с мъжка и женска фигара: „С четката нагоре – левче, с четката надолу – левче“
Един от художник-изпълнителите разказваше как го пратили да работи на Японската палата. Обаче японците – стиснати. „Ни уиски черпят, като другите, ни дават думани /цигари/“
Решили нашите момчета да си отмъстят. Ден преди откриването тогавашният директор на панаира – легендарният Кирил Аспарухов, минавал с екипа си да прегледа за последно докъде е стиганала подготовката.
Наближавал Японската палата, когато един от японците попитал нашите момчета, които стояли отстрани, как е на български „Добре дошъл, господин Аспарухов“.
Един от нашите решил, че е дошъл моментът на отмъщението и им казал: „В дивия, в дивия…“
Тръгнал към входа Аспарухов, а японците – строени в редица, се кланят и скандират:
В дивия, Аспарухов сан, в дивия…
Аспарухов се сетил кои са вдъхновителите на това небикновено посрещане и само се усмихнал съзаклятнически…
Сетих се една интересна история с Аспарухов, ама хайде – другата седмица…