Панаирните потайности – продължение

Продължавнам с панаирните спомени. Опитах се де преброя на колко панаира съм бил в различна роля, но се опасявам, че ще сбъркам. Не че ролите са ми били важни, но все пак имах възможност да погледна зад кулисите на това безспорно важно събитие в живота ни. Особено в живота на пловдивчани.

Още веднъж повтраям, че всички панаири до 1989 година се откриваха лично от Тодор Живков. Тоест, можем да го наречем „тодорживковски панаир“. Имаше обаче един панаир, който можем да наречем Панаира на Пенчо Кубадински.

Става дума за Световното ловно изложение.

А също да припомня – Пенчо Кубадински беше един от най-близките съратници на Тодор Живков и една от най-влиятелните личности в продължение на десетки години. Освен всичко друго беше известен като страстен ловец, той е в основата на създаването на многбройни ловни стопанства и на резиденции към тях. Тодор Живков също беше ловец – оста е изписано за Ловната вму дружинка, която събираше някаква неформална власт.

На това изложение посветих няколко страници във втория том на поредицата „Запомнете Пловдив“. С известни корекции ще припомня написаното.

…Още през зимата на 1981 година ни предупредиха – никакви отпуски през юли. В Пловдив ще се проведе Световно ловно изложение и всички български журналисти трябва да бъдат на своя боен пост.

Не ми се рови, за да си припомня колко страни участваха и колко бяха експонатите, но поне посетителите бяха отчетени като над 250 000. Макар в спомените ми да са останали картини от едни полупусти палати, в които имаше едно и също – препарирани ловни трофеи. Черепи на нещастни елени и глигани – основно.

Почетен патрон беше първият ни партиен и държавен ръководител, който по право беше първи ловец на републиката. Той спечели и най-големите награди, разбира се.

Негласно обаче като първи ловец ние си знаехме, че е другарят Пенчо Кубадински. Той беше и Главен комисар на Изложението.

Не знам дали някъде в архивите е останало колко народна пара е потрошена за това българско ЕКСПО. И какъв е бил смисълът му – реално това беше едно гробище на хиляди красиви животни. Някои от тях безценни – като един елен от Силистренско, поднесен на тепсия пред дулото на другаря Живков.

Всъщност България се управляваше от ловни дружинки – на първо място беше дружинката на Първия, във всеки окръг първите секретари на БКП правеха свои дружинки, по-нисшите местни партийни величия – свои и всеки мечтаеше да се изкачи в по-горната ловна дружинка.

Над тези неща изглежда е разсъждавал и Георги Марков, който в своите „Задочни репортажи“ пише: „Да се ходи на лов, изглежда се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа… Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия. Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа – всички те бяха ловджии. Маркс не беше писал нищо за ловните страсти на „революционните водачи“, но не бе и предвидил дори, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия“

Интересно е, че и в годините след Тодор Живков някои нови управляващи отново тръгнаха с пушки из ловните стопанства, а местни партийни активисти презглава започнаха да се записват в ловните дружинки. Да се подари скъпа пушка на държавен служител не се смята за подкуп, а за изискан жест.

Традицията продължава и днес и творчески се развива. Няма го само Георги Марков да допише нова глава в историята ни.

Та онова ловно изложение имаше за цел да покаже на света какви ловци ражда социалистическа България. След като на нашите авджии сигурно им беше омръзнало да се хвалят помежду си, сега си бяха уредили повод да се похвалят пред света.

Няколко години преди това попаднах случайно в една резиденция и тогава за пръв път видях десетки препарирани глави на елени, сърни и глигани, под които лаконично пишеше „ТЖ.“ И беше посочена датата на отстрела.

Тогава реших, че ловната страст на нашите първи държавници нарочно се крие от народа. Сега обаче те бяха решили да се „осветят“ и да се изпъчат пред целия свят.

Месецът на изложението беше един безкраен празник. Близо 1000 танцьори подскачаха на всеки ъгъл и се радваха, че са част от световното събитие.

В интерес на истината Изложението беше посветено от десетки чужди делегации. Повечето бяха от т.н развиващи се страни. Изглежда точно в тоталитарните и авторитарни държави ловът се преплиташе най-естествено с политиката.

Направи ми впечатление, че повечето делегации всъщност представляваха някакво Министерство на младежта и спорта или нещо подобно. Министрите често бяха роднини на съответния африкански диктатор.

След като поднасяха почитанията си на Пенчо Кубадински, те се отбиваха в офиса на „Кинтекс“ – държавната фирма, която търгува с оръжие. Предполагам не за да поръчат ловни пушки, а оръжие, с което да отстрелват недоволните си граждани.

Посещението на всяка делегация бе провъзгласявано за огромен успех на българската външна политика.

Един телевизионен екип дежуреше от сутрин до вечер пред приемната на Пенчо Кубадински.

Беше юли, жегите бяха страшни, а климатиците тогава бяха по-голяма рядкост от бизоните в българските гори.

Някъде следобед се появи поредната делегация от Горна Волта, ако не се лъжа. След това стана Буркина Фасо.

Телевизионният екип се настани за кой ли път от сутринта в кабинета на Главния Комисар готов да документира историческите прегръдки между ловците „от всички страни“.

Репортер беше Нери, от нея знам тази история.

Та в жегата Пенчо Кубадински бърши пот в момента, когато влизат поредните африканци, и под носа си мърмори: „Абе на тия черни маймуни не им ли е горещо?“.

И тук се случва скандално:

Черният министър се усмихна опрощаващо и каза буквално:

А на нас топльо, другар Кубадински.

Гостът от далечната африканска страна се оказва възпитаник на нашия Лесотехнически институт.

Екипът е изгонен набързо с думите – отправени към Нери: „И ако се разчуе, ще ти отрежа бретончето!“.

Другата история, която си спомням, бе с председателя на Българския ловно-рибарски съюз генерал Русков.

Генералът беше като Тодор Живков бивш партизанин от отряда „Чавдар“ и беше известен сред народа като „заешкият генерал“.

Беше ми възложено да направя интервю с него за най-важното предаване на БНТ тогава „Панорама“, срещата беше уредена, въпросите съгласувани и всичко вървеше по план.

Чаках генерала пред административната палата на панаира, след което трябваше да го отведа в студиото на Пловдивския телевизионен център.

В уречения час се появи огромен черен мерцедес – Русков специално беше дошъл от София.

Първото нещо, което ме попита бе дали в студиото имаме климатик.

А до този момент държавата бе пожертвала валута за един единствен климатик – марка „Уестингхаус“. В онези времена климатиците бяха американски, китайците още и не подозираха, че има такива машинки по света. Само че климатикът имаше за цел да охлажда една единствена стая с американска техника, а не студиото, където влизат само българи.

Измърморих, че още нямаме климатици навсякъде.

И тогава генералът, който е живял в партизански землянки, отсече, че в помещения без климатик не стъпва.

Пак подчертавам – в онези времена 99 процента от българите не бяха виждали жив климатик. В коридорите на властта обаче вече бяха привикнали на това американско удобство. Та генералът се фръцна, седна в климатизирания си мерцедес и запраши обратно към София.

Той, партизанинът, който е бил готов да даде живота си за бедните и онеправданите, бойният другар на другаря Живков, вече беше свикнал на лукса и не можеше да си представи, че ще изложи на риск ценното си тяло – да прекара 20 минути в неклиматизирано помещение.

Още два спомена от 1981-а.

Зрител на Пловдивската телевизия: Aз сам ходил на това експо. Ние живеехме точно до панаира. В кубинската палата, която всъщност беше част от ГДР палатата, имаше живи папагали, които говореха и затова оттам не можеха да ме извадят. Такива птици бях виждал само по телевизията, повтаряха разни думи, а простаците ги учеха само на псувни. А пред палатата в една гадна клетка с малко воняща вода имаше два крокодила пак от Куба. В чешката палата имаше детски филмчета и затова беше интересно. Основно имаше препарирани животни. Спомням си, че имаше и тениски, тип лакоста, които бяха със знака на експо-то и братовчед ми се беше бил, за да си купи. Интересно е било, хем си плащаш, хем се биеш, хем реклама на експо-то правиш.

Зрител: Едно история за Пенчо Кубадински, която ми я разказа мой близък роднина, служил на границата в Смолянско.

… Един ден – тревога! Звъни секретният телефон от граничната зона до заставата:

– Ало! Наблюдаваме много съмнителен тип! Въоръжен с автомат, стреля безразборно по всякакви животни и не ги прибира, след като ги е убил!

За секунди е уведомено командуването. Не след дълго пристига заповед: „Не го закачайте! Само го следете отдалече и предпазливо! Това е другарят .Кубадински, който се е изплъзнал от охраната си!“

Ех, колко нещо изписахме и снимахме тогава – за ловните български успехи.

За възвеличаване на онова панаирно събитие бяха издадени пощенски марки, пуснати юбилейни монети.

Интересно къде са сега ловните трофеи и медалите на нашите първи ловци?

Доколкото съм чувал, ловните резиденции се поддържат с парите на данъкоплатците и сега там ходят наследниците на другаря Живков. А какво правят там – това е друга история.

Евгений Тодоров