Съединението от 1885 година е едно от най-интересните и сложни събития в българската история. Още по интересен е променящияг се прочит на това събитие през годините – станаха вече 140.
И тази година до някаква част от българите достигнаха сериозни публикации, книги, филми – нови и стари, в които се дискутираха най-важните моменти от историческа гледна точка.
В по-популярните интервюта любим въпрос на репортерите беше за ролята на великите сили тогава и сега. Май само Петър Стоянов реагира подобаващо
С какво Пловдив – като столица на националното честване, даде шанс на умния и отговорен прочит или стана трибуна на профаниране на историческото събитие? На подмяна на реалния дебат с удобни за момента тези?
На масовия българин, който се информира от големите телевизии, най-натрапчиво беше поднесена т.н.въстановка на Съединението и вечерната заря-проверка.
Разбира се, в програмите имаше десетки по-сериозни неща, но акцентираме върху тези два момента.
Чест прави на участниците във Въстановката, които се опитват да поднесат това сложно събитие в някакъв патриотично-възпитален формат, но в крайна сметка елементаризирайки го максимално и превръщайки го почти във фарс. Слава-богу, образът на Гаврил Кръстевич не е вече карикатурен, какъвто беше десетилетия подред.
А дали на 6 септември празничната програма в Пловдив да не се повтаря копи-пейст, а градът да покани най-сериозните изследователи на Съединението и да им даде подходяща трибуна?
Вечерта преди празника в Историческия музей имаше скромна премиера на един много добър филм за Съединението – с участието на потомци на дейците от 1885 година и на изтъкнати историци. Та в този филм и по време на разговорите след него можеха да се чуят много по-ценни неща отколкото тези, които прозвучаха от официалната трибуна последните години.
Съединението дава много повод за размисъл – на умния човек, и кратки емоции – на профана.
Церемониалните слова по време на тържествената заря-проверка и реакцията на публиката са били винаги повод за анализ за състоянието на нацията. Макар голяма част от пловдивското гражданство не слуша какво му говорят, а си коментира по свой начин случващото се. И това е повод за анализ.
Уж словата си приличат – поне в тяхната високопарност, но винаги има опити за определени актуални внушения.
БНТ определено манипулира събитието. Откакто преди години публиката започна да освирква някои от гостите, повече звук от отсрещната на трибуната страна не чухме. Тази година с едно изключение. Камерите показваха по-неутрална публика, така и не разбрахме кой как реагира на думите на президента Радев.
Предишни години имаше акции на „Възраждане“, тази година за действие уж се готвеха някакви групировки, наели футболни фенове, но нищо не се чу.
Сега повод за хвалба беше информацията, че официалните гости бяха повече от друг път. Дали от уважение към Пловдив или става дума за нещо друго?
В историческата си част словото на кмета Костадин Димитров беше в духа на традицията от последните 50 години – разбрахме, че става дума народно дело с водач Захари Стоянов. А дали някой си задава въпросът къде е бил Захари, когато майор Данаил Николаев заклева участниците в преврата пред знамето, на което пише „Съединение или смърт“?
С по-голям интерес се очакваше словото на президента Радев.
Предишните дни в социалните мрежи се разпространяваше една шега, че 6 септември е единственият празник, на който русофилите нямат повод да завеят руското знаме.
Президентът обаче май си го носеше във вътрешния джоб. В едно уж елегантно и иносказателно слово, призоваващо към единение, президентът реално раздели нацията. След мимолетен, на важен реверанс към освободителката Русия, Радев атакува очевидно онези, които водят България към обединена Европа.
Ето как:
„И тогава е имало немалко чуждопоклонници, сеирджии, примирени с Берлинския диктат, но влакът на историята ги подмина. Днес същият този влак ускорява този ход. 140 години след Съединеното българите отново се жалват от дерибеите, а великите сили отново спорят за сфери на влияние. Времената са критични.  Има политически брокери, готови да похарчат нашето бъдеще, за да си купят чужда благословия. Да харижат суверенитета, хазната, дори и нашата идентичност – всичко, онова , за което се бореха Левски, Бенковски, Ботев и Захари Стоянов – сподвижниците на Съединението…

Виждам, че наистина реагирате. Искам да попитам вас – хората на площада, ще оставим ли България на деребеите?“обърна се към множеството Румен Радев,

А площадът му отговори „Не-не!“.

Това НЕ беше единственият глас от площада, който се чу в ефира на БНТ.

Какво прави впечатление в това слово?
Противопоставянето на Сан Стефано – като руска заслуга, на „диктата“ на Берлинския договор. Тоест, на Запада. Познато и елементарно.
На Запада, на който едни хора са готови да харижат „суверинитет, хазна и дори идентичност“.
Под „идентичност“ вероятно трябва да разбираме кирилицата, православието и здравото българско семейство.
Интересна е употребата на думата „чуждопоклоници“ – част от пропагандния арсенал от съветско време. Радев може да не прави такива връзки, но неговите съветници и вероятно съавтори не ги ли знаят тези неща? Или гребат с пълни шепи от пропагандата от онова време.
В речта на Радев обаче се появява втора линия – тя повече прилича на агитацията на Захари Стоянов, насочена към неграмотните. Става дума за думи като „сеирджии“, „келеперджии“ и не на последно място „дерибеи“.
Липсва само „еничари“, но нея си я е заплюл Костадин Костадинов.
„Дерибеи“ беше любима дума на Делян Пеевски, но Радев му я открадна очевидно. Или тя ще бъде някога общо знаме?
За любителите на този тип пропаганда, даваме още идеи: михлюзи, усулсикиджии, гьотчии, ибрикчии, гьонсурати и т.н.
Впрочем, съединистите едно време са наричани от русофилската пета колона: „английски агенти“, „чужди слуги“, „приятели на австро-унгарските чифути“…
Та действията на тази „пета колона“ са един от най-интересните моменти в дните около Съединението.
Можем ли кажем, че е жива и днес?
Или карай – давайте въстановки, долу дерибеите и „Да живей Съединението!“


Евгений Тодоров