На възрастта, на която днешните майки следят дали децата им употребяват презервативи, нашите майки следяха да не ядем сладолед запотени. И особено ако гърлата ни са зачервени. А те вечно бяха зачервени.
Дълга е историята на сладоледа – започнали са да я пишат, доколкото съм чел, древните римляни.
Не знам какъв е бил римският сладолед, но затова пък добре си спомням млечния. Мисля, че в него слагаха пресни яйца, което лятно време увеличаваше риска от салмонела и разни други болести, поради което един ден го забраниха и смениха със сметанов. Което съвсем не е същото.
Но да започна отначало.
Сладоледите от нашето детство пътуваха с количка. И сега в нашата махала има количка, но тя стои на едно място.
Още нямаше фунийки, но имаше един инструмент, който правеше нещо като сладоледени сандвичи.
Сладоледът се формоваше в метална кутийка с дръжка  – отдолу се слагаше парче вафлена кора, след това с шпатулка кутийката се запълваше и изравняваше отгоре. Слагаше се и горната кора, след което с едно хитроумно устройство, скрито в дръжката, сандвичът се избутваше.
Един такъв сладолед струваше 5-6 стотинки. Някои сладоледчии даваха и за 3-4 стотинки, но тогава сандвичът беше далеч по-тънък. Имаше и вариант на поръчка за 10 стотинки, но тогава сладоледът се разтапяше преди да бъде изяден и протичаше по ръцете и краката.
По-късно се появиха фунийките, имаше и кофички – вафлени и картонени.
Изборът не беше голям. В Пловдив обаче беше останал един майстор – на мястото на Дома на младоженците срещу Четвъртък пазара, който предлагаше по няколко вида сладолед. Минавали сме пеша половината град, за да стигнем до шарените топки.
Шарен сладолед имаше и в „Млекото“ – несъществуващата днес сладкарница срещу днешния хотел „България“. Мисля, че там топките се слагаха в големи чаши. Или халби?
Как вадеха топките от гилзата по онова време не помня, помня обаче как по-късно се появи онзи сложен инструмент, с който топката се отделяше от голямата лъжица, благодарение на едно устройство с пружина.
И така – млечният сладолед мина в нелегалност, но в „Тримонциум“ го бяха пожалили. Разкошен сладолед беше, гребяхме с настървение и не ни се искаше никога да стигнем дъното. Никога обаче не си позволихме да изядем два сладоледа – не можеше да си позволим такова разхищение.
За разлика от Тримона, в „Астория“ около 1970-а година сладоледът беше безумно евтин. В менюто пишеше, че е „бананов“, водеха го „от машина“ и струваше само 18 стотинки. И то голям сладолед, малкият беше само 9. Всички обаче жертваха по още 7 стотинки и си поръчваха „ягодов“ – тоест пак бананов, но с няколко замръзнали ягоди отгоре.
Едно лято, макар и още студент, вече имах собствен бюджет. Пишех за местния вестник, всеки четвъртък получавах десетина лева хонорар, така че спокойно си осигурявах поне закуската.
Сега ще призная нещо много интимно.
По онова време четях някакъв немски роман. Главният герой в него започва работа в непознат град с твърдото желание да стане една от известните личности в него. Всяка сутрин по едно и също време отива в главното градско кафене и си поръчва една и съща закуска. Така лека-полека започва да прави впечатление. Става част от градския пейзаж.
Та почти всяка сутрин и аз си поръчвах една и съща принцеска и един и същ бананов сладолед с три ягодки. Така мина лятото, но нищо не се случи. Даже сервитьорката Бонка, която познаваше половината град, не можа да ме запомни…
Малко избързах във времето. Връщам се десетина години назад.
Първите сметанови сладоледи отначало, като всяко ново нещо, ни харесваха. След това обаче носталгията по млечния започна да ни измъчва.
Сметановият беше в кофички, но една година пуснаха съветски в картонена кутия. По време на Панаира, разбира се.
Отгоре пишеше, ако не се лъжа, „Сливочное мороженое“.
Кутията беше бая голяма, струваше цели 45 стотинки.
Гребяхме с дървени или картонени лъжички, първо се разтапяше долният слой, тъй като се загряваше от дланите ни, от време на време изпивахме разтопеното и продължавахме нататък.
Когато се появи нес кафето, някои си поръчваха сладолед с кафе. Такова нещо нямаше в ценоразписа и сервитьорите се дърпаха. Тогава поръчвахме отделно сладолед и отделно нес кафе, но без вода, и сами си приготвяхме специалитета.
Имаше и един ментè сладолед – „Скрежко“, който съдържаше преди всичко вода.
Доста преди 10 ноември италианците започнаха да променят сладоледената карта на градовете. Техни машини („Фаема“ ли бяха?) заемаха все по-стратегически места. Хубав беше ягодовият, имаше и с вкус на кафе…
„Ескимо“ пък ознаменува епохата на сладоледите на клечка.
Не знам защо, но когато съм бил в чужбина, винаги ме е влечало да опитам чуждоземския сладолед. В Ленинград ядох мороженое на „Невския проспект“, и то в студа. В Прага зад магазин „Котва“ имаше един екип младежи, които танцуваха, хвърляха сладоледени топки във въздуха и ги ловяха с фунийките. Веднага си купих сладолед, а на следващата година заведох дъщеря ми на същото място. Шоуто продължаваше, все едно, че не беше минала цяла година.
Първото нещо в Ню Йорк беше да си купя фунийка сладолед. Второто нещо – да си купя цяла кофа. Само за няколко долара.
Не знам дали някой може да си представи как се изяжда кофа сладолед, когато имаш хладилник, чиято камера събира една шепа кубчета лед.
Един приятел – Митко Костов, пък ходи до Холивуд.
„Отидох с много пари – разказва той, – заведох жена ми на прочутата модна улица „Родео драйв“ и й казах да си купи каквото си поиска.“
– И какво си купи тя? – полюбопитствах.
– Нищо – беше отговорът. – Но аз си купих един сладолед!
Дали с този номер, със сладоледа, ние, българите, не препикаваме света?
 
П.П. Забравих да спомена Кирил Семов, лека му пръст. Помните ли песничката за сладоледа – оттам идва заглавието. 
 
Прочетен: 1228

Коментари – 6

1. анонимен – … продължението
20.05 00:56
Сладо-ладо-лед…има го навред
ледено студен, но не е за мен
сладоледа леден гледам с поглед смутен
и т.н.

2. kass – а как обичах
21.05 00:07
лилав сладолед с вкус на бонбони „теменужака“. Сега никаде не мога да намеря такъв…

3. kaksiika – да подсетя за модерния на времето ще …
22.05 13:06
да подсетя за модерния на времето ще го назова шейк от боза,в която се прибавя сладолед/всяко от тях поотделно поръчани в сладкарицата и внимателно смесени,след което се консумират с удоволствие/
И още – какво събитие беше да намериш хубава книга в библиотеката или да закупиш в книжарницата,или да успееш да гледаш хубав филм.Като че ли именно липсите ни тласкаха към жаждата на опознаването на света.

4. анонимен – Ех сладки спомени
04.06 15:51
Най-хубавият сладолед наистина беше в градината.Правеха го леля Мая и съпругът и.Машината за сладолед беше американска от 1929г.

5. анонимен – Другаде по света, колкото едно заведение или продукт са по-стари, толкова са по-добри. При нас е обратното.
10.06 23:37
През 1975 г. по линията на бюрото за младежки туризъм „Орбита“ бях на екскурзия в Италия. Разрешен обмен на валута за един човек – 30 долара джобни пари. 15 дни в 4 страни: Турция, Гърция, Италия и Франция – толкоз пара. Това е положението! Не посмяхме с жена ми предваритено да скрием валута, да не би случайно митничарите да ни развалят хубавата екскурзия. Рим. Фонтанът „Треви“. В задния десен ъгъл на малкото му амфитеатрално площадче – една сладкарничка със страхотни сладоледи. Тези от групата, които си бяха прекарали нелегално по някой и друг долар – ближат. Ние с жена ми завистливо ги гледаме.
1986 г. По покана на брат ми, който беше на гурбет в Тунис, от МВР-то ми разрешиха да го посетя. Пак с джобни пари 30долара. Работех към БДЖ и имах право на безплатен железопътен траспорт за цяла Европа. „За по-направо“ минах през Италия и Сицилия за 3 – 4 дни. Набивам сандвичите от България, а валутата само за градски транспорт и за музеи. Пак Рим. Пак фонтана „Треви“ и пак жални погледи към сладоледената сладкарница. Пак не си купих сладолед.
2008 г. 14 дни великолепна екскурзия със самолет в Пртугалия и на връщане отбиване за едно денонощие в Рим. Фонтанът си беше на мястото и сладкарницата си беше пак там. Този път с прилична сума евро в джоба си и със самочуствието на европеец си отядох сладолед „на корем“.

6. анонимен – Сладо-ладо-лед…
15.06 11:10
И аз имам сладоледени спомени. Първият сладолед в Бургас, който помня, беше на клечка, цилидричен. Много боледувах и у дома ми бяха обяснили, че това дето глупавите деца по улицата го ближат е… сапун за бръснене. Наистина приличаше на него. У дома пробвах сапуна на дядо. Не беше вкусен. Когато тръгнах на училище, доста време ми се смяха за сапуна. След като се прежалих и близнах „сапунчето“ на една приятелка, се влюбих за цял живот. После излязоха въпросните вафлени сандвичета, кофичките, фунийките… Детството ми премина под знака на многобройни ангини, с които се сдобивах, когато успявах тайничко да си купя сладолед. През 1968г ме изпратиха на лагер в Чехия. В Прага изведнъж попаднах в рая на сладоледите. Бях от „големите“ – 15 годишна. „Мальоците“ – 10-12 годишни деца, при посещението в Прага бяха разпределени и на нас – ГОЛЕМИТЕ ни беше поръчано да ги пазим, докато учителките превземаха магазините в града. Моята групичка вървеше възхитено след мен и тържествено броеше погълнатите сладоледи. Успях да опитам само 14 вида! Вечерта пак бях с ангина, но бях щастлива – толкова вида сладолед не бях и сънувала…
Нина Николаева


Откъс от книгата на Евгений Тодоров „Наръчник на носталгика“, Жанет 45, 2009 г